“Сърцето на Европа” е привлекателна идея, която притежава както географски, така и емоционални подзначения. Но е особено неуловима. Един автор я поставя в Белгия, друг - в Полша, трети - в Бохемия, четвърти - в Унгария, а пети - в царството на немската литература43. Където и да е това сърце, британският премиер-ми-нистьр декларира през 1991 r., че той възнамерява да бъде там. За онези, които си мислят, че сърцето се намира в географския център, той е разположен или в общината Сейнт Клемент (Алиер), географския център на Европейската общност, или иначе погледнато, в точка, изчислявана различно - някои смятат, че се намира в предградията на Варшава, а други - в дълбините на Литва, географския център на Европа.
През периода от седемдесет и пет години, когато Европа бе разделена от най-дългата си гражданска война, концепцията за европейско единство можеше да бъде опазена жива единствено от хора с най-широки културни и исторически хоризонти. Особено през четиридесетте години на Студената война беше необходима огромна интелектуална смелост и издръжливост, за да устоиш не само на упорития национализъм, но и на тесногръдия възглед, че Европа е базирана изключително в проспериращия Запад. За щастие съществуваха няколко души с нужния величествен ръст и те оставиха своето наследство под формата на писания, които скоро ще звучат пророчески.
Една такава личност бе Хю Сетьн-Уотсън (1916-1984). Като момче той си играл на коленете на Томаш Масарик; говорел сърбохърватски, унгарски и румънски толкова свободно, колкото френски, немски и италиански. Роден в Лондон, където става професор по руска история в Школата по славянски и източноевропейски изследвания, той обикновено описва себе си като шотландец. Хю Сетьн-Уотсън никога не е
ВЪВЕДЕНИЕ
35
победен от конвенционалната мъдрост на своето време и излага своя завет за Европа в един документ, публикуван посмъртно. Неговата аргументация набляга на три фундаментални точки - нуждата от европейски идеал, взаимно допълващата се роля на източно-и западноевропейските нации и плурализма в европейската културна традиция. Всяка от тях заслужава по един цитат.
Първата гръмотевица на Сетън-Уотсън бе насочена към ниските хоризонти на онези, които очакваха европейското единство да бъде построено единствено върху отбранителните интереси на НАТО и икономическите интереси на ЕИО:
Нека да не подценяваме нуждата от позитивна обща кауза за нещо по-вълнуващо от цената на маслото, по-конструктивно от възлагането на договорите за отбраната - нуждата от европейска mystique**.
Второто копие бе насочено към онези, които се опитваха да изключат източноевропейците в името на Западната цивилизация:
Европейската културна общност включва народите, живеещи отвъд Германия и Италия… нещо, което по никакъв начин не може да бъде анулирано от факта, че днес те не могат да принадлежат към цялостната европейска икономическа и политическа общност… Никъде по света не съществува толкова широко разпространена вярата в реалността и значението на европейската културна общност, отколкото в страните, разположени между ЕИО и Съветския съюз… За тези народи идеята за Европа е идея за общност, към която принадлежи специфичната култура или субкултура на всеки един от тях. Никой от тях не може да оцелее без Европа, нито пък Европа -без тях. Това, разбира се, е мит… нещо като химическо съединение от истина и фантазия. Абсурдите във фантазията не трябва да затьмняват истината45.
Третото копие бе насочено към онези, които изповядваха един опростен или монолитен възглед за европейската култура:
Преплитането на идеите за Европа и Християнския свят е факт от историята, който дори най-блестящата софистика не може да оспори… Но не по-малко вярно е, че в европейската култура има нишки, които не са християнски: римските, елинските, може да се спори за персийските и в (по-новите векове) за еврейските. Още по-трудно е да се каже дали има мюсюлманска нишка45.
Заключението дефинира целта и стойността на европейската култура:
[Европейската култура] не е инструмент на капитализма или социализма; тя не е монополно притежание на еврократите от ЕИО или на някой друг. Да й дължиш вярност, не означава само да претендираш за нейното превъзходство над другите култури… Единството на европейската култура е просто краен продукт от 3000 години труд на различни прадеди. Това е наследство, което ние отритваме опасно и ще бъде престъпление да лишим от него по-младите и бъдещите поколения. Нашата задача е да го съхраним и обновим47.