Империята: от Рим до Византия, 330-867
От 330 г. нататък, управлявана от Босфора, Римската империя променила своя характер. Romanitas, “латинизмът”, на Империята неизбежно бил редуциран. Но политическите приоритети също се променили: оттогава сърцето на Империята не лежало в Италия, а на Балканите и в Мапа Азия. Провинциите, които представляли най-голяма грижа за императора, не били Галия, Испания или Африка, а Египет, Сирия и дори Армения. Границата, която трябвало да бъде защитавана на всяка цена, вече не лежала на Рейн, а на Долен Дунав и на Понтийския бряг. Оценявайки преместването, повечето историци изоставят името “Римска империя” в полза на “Византийска империя”. Императорите и техните поданици обаче продължили да мислят за себе си като за ■римлйни”. Константин нямал намерение да изоставя нищо друго освен западащия столичен град. Нарастването на различията между Изтока й Запада било толкова бав-
но, че останало почти незабележимо за съвременниците. За тях то било по-малко впечатляващо от устойчивите нишки на приемствеността.
Нещо повече, не съществува общ консенсус за точката, в която “Рим” наистина е бил изместен от “Византия”. По своя произход разделението може да се проследи назад до Октавиан и Марк Антоний, чието съперничество за пръв път разделило римския свят, но за кратко време. В този случай постепенната поява на Византия и на източното превъзходство може да се види като закъсняла компенсанция за трагедията на Антоний и Клеопатра. Диоклетиан, който нарочно избрал източната половина от Империята за себе си, е предложен за “първия византийски император”. Други очевидни претенденти за титлата могат да бъдат Константин, основателят на Константинопол, Юстиниян и Ираклий. На другата крайност някои историци могат да изтеглят етикета “Византия” до времето, когато и последните връзки на Империята със Запада били пресечени. В този случай може да се говори за IX век или дори за XI, когато Гръцката църква от Изтока най-накрая се отделила от Латинската църква на Рим. Според този възглед “Византия” не е контраст на Рим от късната античност, а по-скоро на “Свещената Римска империя” от средните векове.
Преходният период продължил половин хилядолетие. През IV и V век връзките на Империята със западните провинции били отслабени до точка, в която имперското управление на Запад било изоставено. Последните остатъци от древното езичество били потиснати. През VI век се провел съгласуван опит под ръководството на Юстиниян (имп. 527-65) да бъде възстановена Западната връзка, но той приключил с провал. После с притока на българите и славяните остатъците от латинскиговорящо население в Империята били претопени. Византия останала изцяло гръцка. През VII век ценните източни провинции били прегазени от арабите, а териториалната база на Империята се свила до нещо забележително близко до древногръцкия свят преди завоеванията на Александър (виж Карта 5.). През VIII век, когато арабската вълна се отдръпвала, Империята била разтърсена от учудващо продължителен спор по въпроса за иконите, който бил един от източниците за разкола между Източното и Западното християнство. Продължителните войни със страховитите българи не заглъхнали, преди българският хан да започне да пие виното си от императорския череп. Иконобор-ският спор приключил през 842-3 г. Отношенията с българите стигнали до важна повратна точка през 865 г., когато българският военачалник бил покръстен от патриарха на Константинопол. Приближавал краят на петстотингодишния смут. По това време на Римската империя й оставали две години до установяването на великата Македонска династия, чиито императори щели да я доведат до нов апогей. През предишните пет века дългата процесия от външни и вътрешни кризи променила политическия, социалния, религиозния и културния живот на Империята до неузнаваемост. До тогава, ако не и преди, Византия наистина наследила римския свят във всяко отношение.
Петвековното сгромолясване на западните имперски провинции дошло като резултат от продължителен упадък. Съмнително е дали варварските нашествия са представлявали нещо повече от катализатор в един процес, който вече бил напреднал доста. Някои, като Гибън, наблягат върху упадъчния разкош на управляващата класа. Други наблягат върху социоикономическите фактори - монетарната и ценовата инфлация, свръхтежкото данъчно облагане, бюрокрацията, западането на земеделието, което на свой ред довело до онова, което Фердинанд Лот нарича “режим на кастите”. Закос-
РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
261
теняването на социалното разслоение било придружено от “пълно преобразяване на човешката психология”7. Тук преди всичко се наблюдава класическият случай на имперско “свръхразпростиране”: Империята не можела да поддържа постоянно военните си кампании. Имперските армии били толкова наситени с варварски войници и бивши варварски генерали, че старото разграничение между римлянин и неримлянин ставало все по-неуместно.
Но все пак моментът на истината идвал бавно. През IV век наследниците на Константин били разтревожени толкова от персите, колкото и от западните варвари. Юлиан (имп. 361-3), който прекарал много години в Галия, възстановявайки рейнски-те гарнизони, бил убит в Месопотамия. Валентиниан I (имп. 364-75) отново разделил Империята, за да продължи работата на Юлиан в Галия. Теодосий I (имп. 378-96), син на генерал, овладял кризата, причинена от остготското нашествие (виж стр. 229) и бил последният, който възстановил единството на Империята. След смъртта му разделението между Изтока и Запада станало постоянно, а западните провинции били оставени да отплават по течението. За Хонорий (имп. 395-423), който управлявал в Милано най-напред под регентството на Стилико Вандала, се казва, че не знаел нищо за “Рома” освен факта, че това било името на любимото му пиле.
Последният акт на Империята на запад през 476 г. е поучителен. Едно момче император със символичното име Ромулус-Августулус било последната марионетка, издигната до имперското достойнство от разединени армейски фракции. Но една делегация от Римския сенат, която пътувала до Константинопол, за да получи обичайното съгласие на източния император, не помолила за утвърждаването на Ромулус-Августулус. Вместо това те помолили император Зенон (474-91) да приеме върховното господство над Запада върху себе си и да даде титлата патриций на Одоакьр, варварския генерал, който по това време в действителност контролирал Италия. По този начин принципът за имперската власт бил задържан на теория, макар че цялото практическо управление било предадено. В продължение на векове след 476 г. императорите в Константинопол можели да поддържат своето право на върховна власт на запад. Никой от варварските владетели в бившите имперски провинции не обръщал голямо внимание на това право. Но неговото съществуване може да обясни защо всички алтернативни източници на върховна власт се развивали толкова бавно. [раьаео]
Поради това общата стратегия на Империята била по-скоро да абсорбира варварското предизвикателство, а не да се опитва да постигне някакво крайно решение. Проблемът бил прекалено голям, за да може да бъде разрешен гладко. Императорите изисквали данък както в пари, така и в признаване, от нашествениците. Когато било възможно, те ги заселвали в желаните от тях земи или се съгласявали мълчаливо с присъствието им, когато това било необходимо. Те наели цяла свита от варварски генерали - от Стилико Вандала до Одоакьр от Херулите - и мобилизирали маси от варварски войници, които устойчиво подкопавали политическия живот в западните провинции. Накрая изобщо не било съществено дали императорът давал благословията си на марионетката цезар, избран от варварските войски или на един варварски крал. Все пак е важно да се разбере, че Римската империя не била унищожена от варварските нашествия. Тя се клатушкала от ударите и страдала от загубите както на територия, така и на влияние. Но се задържала почти хиляда години след 476 г. и ус-
262