261
теняването на социалното разслоение било придружено от “пълно преобразяване на човешката психология”7. Тук преди всичко се наблюдава класическият случай на имперско “свръхразпростиране”: Империята не можела да поддържа постоянно военните си кампании. Имперските армии били толкова наситени с варварски войници и бивши варварски генерали, че старото разграничение между римлянин и неримлянин ставало все по-неуместно.
Но все пак моментът на истината идвал бавно. През IV век наследниците на Константин били разтревожени толкова от персите, колкото и от западните варвари. Юлиан (имп. 361-3), който прекарал много години в Галия, възстановявайки рейнски-те гарнизони, бил убит в Месопотамия. Валентиниан I (имп. 364-75) отново разделил Империята, за да продължи работата на Юлиан в Галия. Теодосий I (имп. 378-96), син на генерал, овладял кризата, причинена от остготското нашествие (виж стр. 229) и бил последният, който възстановил единството на Империята. След смъртта му разделението между Изтока и Запада станало постоянно, а западните провинции били оставени да отплават по течението. За Хонорий (имп. 395-423), който управлявал в Милано най-напред под регентството на Стилико Вандала, се казва, че не знаел нищо за “Рома” освен факта, че това било името на любимото му пиле.
Последният акт на Империята на запад през 476 г. е поучителен. Едно момче император със символичното име Ромулус-Августулус било последната марионетка, издигната до имперското достойнство от разединени армейски фракции. Но една делегация от Римския сенат, която пътувала до Константинопол, за да получи обичайното съгласие на източния император, не помолила за утвърждаването на Ромулус-Августулус. Вместо това те помолили император Зенон (474-91) да приеме върховното господство над Запада върху себе си и да даде титлата патриций на Одоакьр, варварския генерал, който по това време в действителност контролирал Италия. По този начин принципът за имперската власт бил задържан на теория, макар че цялото практическо управление било предадено. В продължение на векове след 476 г. императорите в Константинопол можели да поддържат своето право на върховна власт на запад. Никой от варварските владетели в бившите имперски провинции не обръщал голямо внимание на това право. Но неговото съществуване може да обясни защо всички алтернативни източници на върховна власт се развивали толкова бавно. [раьаео]
Поради това общата стратегия на Империята била по-скоро да абсорбира варварското предизвикателство, а не да се опитва да постигне някакво крайно решение. Проблемът бил прекалено голям, за да може да бъде разрешен гладко. Императорите изисквали данък както в пари, така и в признаване, от нашествениците. Когато било възможно, те ги заселвали в желаните от тях земи или се съгласявали мълчаливо с присъствието им, когато това било необходимо. Те наели цяла свита от варварски генерали - от Стилико Вандала до Одоакьр от Херулите - и мобилизирали маси от варварски войници, които устойчиво подкопавали политическия живот в западните провинции. Накрая изобщо не било съществено дали императорът давал благословията си на марионетката цезар, избран от варварските войски или на един варварски крал. Все пак е важно да се разбере, че Римската империя не била унищожена от варварските нашествия. Тя се клатушкала от ударите и страдала от загубите както на територия, така и на влияние. Но се задържала почти хиляда години след 476 г. и ус-
262
ORIGO
PALAEO
ПРЕЗ IV век в писмеността на късната Римска империя се появила форматг uncials “букви, високи един инч”. Най-общо те били по-малки, по-заоблени и по-подходящи за изискванията на перото от имперските форми. Дълго те съществували едновременно с традиционните латински ръкописни букви, които използвали “квадратни”, а по-късно и “прости” главни букви с пунктуация или интервали между думите. Но това било началото на един дълъг процес на еволюция на латинската писменост, започнато от унциалния и полуунциалния етап, през каролингския минускул и готическия шрифт до хуманистичния минускул и курсива от ренесансовия период. (CADMUS)
Латински Курсив Унциал Каролингскн 500 г. пр. Хр. 400 г. сл. Хр. 780 г. сл. Хр.
А А А а
В 6 Ь
/VI ки П) т
п
N и D I
Палеографията, науката за древното писане, е една от помощните науки, много важ-на за занаятите на историка и архиваря. Тя често осигурява единствения начин за преценяване къде, кога и от кого е написан един документ. Всеки период, всяко място и всеки книжовник разкриват своите характерни особености1. Гръцките, кирилските и арабските шрифтове са преминали през еволюции, подобни на еволюциите в латинския. Всички са се отделяли от ранните официални стилове и са се придвижвали към курсивните форми от по-късни времена. Документите на отоманските канцеларии, написани на странния турски вариант на арабския, имат репутацията на необичайно трудни за дешифриране. (Виж Приложение III, стр. 1233.)