Ираклий (575-641) е най-подходящият кандидат за титлата “пръв от византийците”. Той не проявявал Юстинияновите западни интереси и придал на държавата отчетлив ориенталски дух. През по-голямата част от властването си се занимавал с един голям враг само за да си намери друг, по-труден. През 617 г. персийското множество на Хосрой направило поход до Хелеспонт и предложило на Константинопол да се предаде. Те вече били завладели Дамаск и Йерусалим (614), където заграбили Истинския кръст; чрез окупацията на Египет отрязали зърнените помощи в Империята - още една останка от римските времена. Това било конфронтация между Европа и Азия, струваща си перото на Херодот:
Хосрой, най-великият от Боговете и господар на земята до Ираклий, неговият подъл и безчувствен роб. Ти защо още… се наричаш цар? Но аз ще извиня грешките ти, ако се предадеш… Не се ми с празна надежда в този Христос, който не успя да спаси себе си от евреите, които го убиха, приковавайки го на кръст. Дори да намериш убежище в морските дълбини, аз ще протегна ръка и ще те хвана…10
В този момент аварите нападнали по суша, направили засада на императора пред стените и се наложило той да бъде откупен.
Но през 622 г. Ираклий успял да проведе няколко умели кампании, които били наречени “първият кръстоносен поход”. Голяма християнска армия направила поход до Йерусалим. Оставяйки Константинопол под персийско-аварска обсада, той повел войските си в сърцето на Персия, ограбил двореца на Хосрой в Дастагер, край Кте-сифон, и като заключителна клауза в мирния договор от 628 г., си върнал Истинския кръст. В Константинопол бил приветстван като “новия Сципион”. Ако бе умрял тогава, щеше да остане в историята като най-великият римски пъпководец след Цезар.
266
ORIGO
Всъщност Ираклий отслабил както Римската, така и Персийската империя пред яростната мюсюлманска атака. Когато армиите на исляма се появили през 30-те години на VII в., той не можел да направи нищо, за да ги задържи. Йерусалим, спасен от персийците, паднал в ръцете на арабите през 638 г. Три години по-късно, докато Ираклий бил на смъртно легло, най-богатата провинция на Империята в Египет била пред падането си. Първият рунд в 800-годишната война на Византия с исляма бил изгубен. Въпреки това всички основни характеристики на византийската идентичност останали. Империята била редуцирана до своята гръцка сърцевина. Гръцкият език бил единственият двигател на културата. А патриархът на Константинопол след загубата на своите колеги в Йерусалим, Антиохия и Александрия останал неоспорван водач на гръцката църква. Първоначалният конфликт с арабите върлувал десетилетия. Имало още две големи обсади на Константинопол, всяка отхвърлена с превъзходството на имперския флот и на “гръцкия огън”. По островите и в провинциите имало безброй схватки и ариергардни акции. Римска Армения била изгубена през 636 г., Кипър - през 643, Родос - през 655, Картаген - през 698. Сарацинските войни на Юстиниян II (имп. 685-95 и 705-11) отразили общия хаос на епохата. След една битка той заповядал на охраната си да изколи единственото съединение от войските му, което не дезертира-ло, за да ги предпази от дезертиране в бъдеще. След падането на Родос останките от падналия Колос били продадени на еврейски търговец за скрап. Това било едно събитие, знаменателно за времето си.
Иконоборството било движение, което обхванало Империята през VIII и в началото на IX век и което в някои отношения било подходяща реакция на някои пуритански ценности на исляма. На едно ниво то включвало чисто религиозно противоречие по отношение на мястото на образите в християнското богослужение. Иконоборците, следвайки мюсюлманския пример за забрана на всички изобразителни изкуства, обвинили своите опоненти в иконопоклонничество - “идолопоклонничество”. Един едикт на Лъв II Исавър от 726 г. нарежда разпятието навсякъде да бъде заменено с обикновен кръст. Била издадена заповед всички образи на светци и особено на Дева Мария, да бъдат заличени. На друго ниво обаче се развивала дълбока социална и политическа борба. Атакувайки иконопоклонническите манастири и секвестирайки техните значителни имоти, иконоборските императори засилвали властта на държавата над църквата. Това може да се види и като отстояване на контрола на Константинопол над своеволните провинции, особено в Европа. Главният иконоборец Константин Копроним (имп. 740-75), “чукът на монасите”, бил утвърден на поста си през 754 г. от обединения Съвет на Константинопол, който направо бил анатемосан от Рим. В един момент били събрани всички монаси и монахини от Тракия и им било дадено да избират пред незабавен брак или изгнание в Кипър. Императорът надживял един открит бунт, ангажирайки се с кампания в Месопотамия и с обществено строителство, [ikon] Войната на иконите обаче била далеч от края си. Императрица Ирина (имп. 797-802), и Теодора, съпруга на Теофилий (имп. 829-42) били страстни иконопоклоннички. Синът на Теодора, Михаил III (имп. 842-67), заедно с многото си скандални действия ексхумирал и изгорил тялото на Константин Копроним. Иконоборството било обявено извън закона. Религиозният мир трябвало да почака до убийството на Михаил и до появата на Македонската династия през 867 г. До това време били нанесени много щети. Иконоборството трябва да се възприеме като един от ключовите фактори,