РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
281
INDEX
РАННАТА църковна традиция приписва на папа Инокентий I (401-17) първия I списък със забранени книги, а на папа Геласий (492-6) - първия декрет по I тази тема. Геласиевият декрет прибавя списък с препоръчителни и допълнителни че-I тава към обявения от него канон на автентичното Свето писание. Модерните учени обаче I се съмняват, че декретът е имал някаква връзка с Геласий. Сигурно е, че Църквата винаги е I охранявала правото си да се произнася за благоприличното или неблагоприличното в областта на писменото слово. От V до XV век тя налага всевъзможни забрани върху отделни автори, от Арий и Фотий до Хус и Пико дела Мирандола (1486). Следващата стъпка била I подбудена от появата на печатарството. Макар че тук отново съществува известен спор по I отношение на авторството, папа Инокентий VIII (1484-92) или е сложил началото, или е I затвърдил закона, че всички публикации трябва да получават разрешение от епископа. (PRESS) Благодарение на потока от книги, отпечатани по време на Ренесанса и Реформаци-I ята, църковната йерархия все повече търсела напътствия от Ватикана. И Съборът от Трент I поискал незабавни действия. Резултатът бил Index Librorum Prohibitorum, или “Наръчник I за забранените книги”, съставен от Павел IV през 1557 г. Вследствие на несъгласията във I Ватикана тази първа версия била забранена; чак втората версия от 1559 г. била публикува-I на по-късно. Ревизиран отново по молба на Събора, Тридентинският индекс от 1564 г. пое-I тавя нормата за по-нататъшната практика. В допълнение към списъка от автори и книги, I които си спечелили неодобрението на Църквата, той поставял десет критерия, според които те да бъдат съдени. След 1564 г. римският “Черен списък” е бил разширяван многок-I ратно. Правилата му са изменяни през 1596,1664,1758,1900 и 1948 г. (Виж Приложение III, I стр. 1280.)
През годините Индексът бил подлаган на много критики. Той винаги е бил неефика-I сен с това, че забранените заглавия винаги можели да си намерят издател в протестантски-I те държави отвъд обсега на Ватикана. Нещо повече, тъй като забраненият плод е най-сла- I дък, Индексът може да бъде атакуван сериозно заради това, че е рекламирал активно оно-I ва, което се е опитвал да забрани. Враговете на Църквата винаги са бързали да го цитират I като доказателство за католическата нетолерантност. От Просвещението нататък освободените интелектуалци никога не са пропускали да осмеят както отделните решения в Индекса, така и самото му съществуване. Като се изброят световните шедьоври и бестселъри- ! те, на които той се е опитал да се опълчи, човек може да види каква е причината за това.
От друга страна, Индексът трябва да бъде преценяван в контекста на времето. Всяка власт в модерна Европа, светска или духовна, протестантска, католическа или православна, е споделяла желанието на Ватикана да контролира публикациите. Цензорите са действали във всички европейски страни до втората половина на XX век. Много от онези крес-льовци, обвиняващи папския индекс, не са виждали никакво противоречие, когато самите те са се опитвали да забраняват някои книги. Човек трябва само да погледне някои от времената и местата, в които класиците на европейската литература са били забранявани от други власти, не от Ватикана:
282
ORIGO
35 г. сл. Хр. Омир “Opera omnia” Римска империя
1497 Данте “Opera omnia” град Флоренция
1555 Еразъм “Opera omnia” Шотландия
1660 Милтън “Eikonoklastes” Англия
1701 Лок “Есе за Човеш¬ Оксфордски
кото разбиране” университет
1776 Гьоте “Страданията на Дания
Вертер”
1788-1820 Шекспир “Крал Лир” Великобритания
1835 Хайне “Opera omnia” Прусия
1880 Толстой “Анна Каренина” Русия
и други
1931 Мари “Opera omnia” Република
Стоупс Ирландия
1939 Гьоте “Opera omnia” Испания
1928-60 Д. X. Лорънс “Любовникът на
лейди Чатърлей” Великобритания
Разбира се, съществува фундаментална либерална позиция, която поддържа тезата, че всички публикации трябва да бъдат разрешени, дори когато материалът е открито богохулнически, подривен, подстрекателски, неприличен или неверен. Той изисква хората да търпят онова, от което се отвращават. Тази позиция бе изпробвана през 80-те години на XX век от тъй наречената “ревизионистична история”, която отрича факта за еврейския Холокост, или от ислямската fatwah, произнесена за “Сатанински строфи” от Салман Рушди. На практика много либерали се отдръпват от приложението на своите собствени принципи. Всяко общество и всяко поколение трябва да определи своята позиция по отношение на променливата линия между приемливото и неприемливото2. Не е подходящо да сравняваме папския индекс със съвременната тоталитарна цензура. В нацистка Германия 1933-45 и в съветския свят 1917-91 всички творби са се считали официално за забранени, докато не получат специално одобрение. В това отношение принципът за епископалното разрешение може да се прецени като по-репресивен от Индекса.