BRITO
ПЕЛАГИЙ (около 360-420) бил уелсец или поне келт от Британските острови (“Пелагий” някога се смяташе за гръко-римска калка на неговото име Морган). Приятелите му го наричали “Брито”. Той бил християнски теолог и един от малкото хора от Западна Европа, който понякога участвал в главните доктринални дебати на своето време. Живял във време, когато православната доктрина, както била формулирана от гърците, започвала да изкристализира. Макар че възгледите му се смятали за еретични, неговият принос бил много важен. Той бил съвременник на св. Августин от Хипон, когото провокирал да формулира онова, което се превърнало в окончателни твърдения по такива централни въпроси като Божествената милост, Грехопадението, Първородния грях, Свободната воля и Предопределението. Заедно с един друг британец, Селестий, с когото се запознал в Рим, Пелагий поставил ударението върху способността на човека за добри дела чрез упражнения на волята, с други думи, върху отговорното поведение. Централната му концепция, известна като “силата на противоположния избор”, се съдържа във формулата Si necessitatis est, peccatum non est; si voluntatis, vitiari potest (Ако има нужда, няма грях; но ако волята е там, тогава съгрешаването е възможно). Той също така твърдял, че първата стъпка към спасението трябва да бъде волеви акт.
Тези възгледи били отхвърлени отчасти защото се смятало, че те омаловажават Божията милост и отчасти защото те приписвали греха по-скоро на индивидуалните паденияц отколкото на човешката природа. Етикетът пелагианство най-общо се залепя върху теологически гледни точки, които отричат или ограничават Първородния грях. Те присъствали силно в дебатите от XVII век, свързани с Арминий и Янсен.
През 410 г., след като избягали от готската обсада на Рим, Пелагий и Селестий на-
ÊL
РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
285
мерили убежище в Северна Африка, където срещу тях били отправени още доктринални атаки. Един от Съборите в Картаген осъдил шест кардинални заблуди:
Че Адам щял да умре дори да не е съгрешил.
Че Адам е навредил само на себе си, не на човешката раса.
Че новородените деца, като Адам при рождението му, са без грях.
Че човешката раса не умира чрез смъртта или греха на Адам.
Че законът, както и евангелието, дава вход към Небесата.
Че е имало хора без грях дори преди идването на Христа.
Пелагий отплавал за Палестина само за да открие, че Августиновата Бе рессшогит тепУв (За заслугите на грешниците) го е набелязала за атака. Той преживял една инквизиция; но бил изгубен, когато симпатиите на папа Зосимий били спечелени от африканските епископи. В едикт от 30 април 418 г. император Хонорий го осъдил на конфискация и заточение. Преподобният Бийд не изразява никаква симпатия към неговото “пагубно и отвратително учение”:
Виж го как пълзи срещу великия Августин,
Този нещастен драскач с перо от жлъч! 1
Едно движение за помирение на Пелагий с Августин се развило около работите на епископ Хоноратий от Арл (около 350-429). То твърдяло, че Божествената милост и Човешката воля са съдействащи фактори при спасението. Това “полупелагианство” било осъдено на Събора в Оранж (529). Но неговият дом, манастирът “Св. Хонорат” на остров Де Лерин край Кот Дажур, не бил затворен. Св. Винсент от Лерин (поч. 450) съчинил прочутия “Винсентов канон”, където всички теологически предложения могат да се изпитат с тройния критерий на екуменизма, древността и съгласието. Монасите от Лерин публикували окончателното издание на “Животът на Хоноратий” от св. Хиларий през 1977 г.2
Империята. Като своето келтско съответствие тя изгубила всички контакти с центъра и станала оригинална във всеки смисъл на думата. Докато келтите се обръщали към пелагианството, арменците се обръщали към монофизитизма. Християнството достигнало до Грузия през 330 г., когато управляващата династия била покръстена от една кападокийска робиня. Отдалечена на една крачка от Армения, тя била изложена по-малко на азиатската политика и поддържала по-близки връзки с Константинопол. (Грузинската църква имала отделна и продължителна история, докато през 1811 г. не била обединена насила с руското православие.) През 431 г. бил проведен Третият вселенски събор в Ефес и така това се превърнало в традиция. Седемте вселенски събора, които се признават за обвързващи както от Изтока, така и от Запада, били: Никейският I (325), Константинополският I (381), Ефеският (431), Халкедонският (451), Константинополският II (553), Константинополският III (680-1), Никейският II (787). Съборът в Ефес осъдил несторианската ерес. Гибън го нарича “черковен бунт”. Като всички свои предшественици той бил свикан от императора в Константинопол, който пре-