(По Макавей)
На запад, както е обяснено във франкския трактат “De harmonica institutione” от Хук-бапд от Св. Аманд (около 840-930), била приета подобна условност, в която неумите се поставяли върху сричките в латинския текст. Ноткер Бапбулис от Сейнт Гал изследвал tropes, или “мелодиите, прибавени към основния напев”. През XI век музикологът Гуидо д’Арезо (около 995-1050) измислил нотна система, която е прародителят на тоналността сол-фа.
Вземайки началните срички от стиховете на Ut queant Iaxis, Химна на св. Йоан Кръстител, той установил възходяща шестстепенна стълбица от UT-RE-MI-FA-SOL-LA. Седмата сричка SI, за (S)ancte (I)ohannis, била допълнена по-юьсно. Той също така изобретил пространствена редица от десет линии, предшественик на съвременното петолиние. Тя имала
292
ORIGO
подвижна ключова сигнатура и носела върху себе си “квадратни ноти” от “точки” и “чертички”. Спорно е дали нотите са фиксирали продължителността или ударенията:
VL
т
НЕ
Т qué-ant lAxis re-sonâ-re ffbris Mi-ra gestö-
•4—
rum fimu-Ii tu-ö-rum, Söl-ye pollü-ti lâbi-i re-ä-tum.
Sincte Jo-ännes.
lu - ti la - bi - i re - i • tum, Sin - cce— Jo - in - nes.
(“Нека Твоят пример, свети Йоане, ни напомня/Тук ние заедно можем да възпеем твоите чудни дела,/Сърцата трябва да се смекчат и оковите, които ни оковават,/да бъдат строшени на парчета.”)3
От края на XII век нататък Григорианското пеене било обогатено с изкуството на полифонията, където две или повече независими мелодични линии се пеели паралелно. Практиката насърчила развитието на музикалния акомпанимент. Средновековното ухо можело да разпознава само съзвучието в октави, четвъртини и петини. Но въвеждането на фиксирани мерки, може би от фолклорната песен и танците, насърчило изучаването на ритъма и хармонията. Те заедно с мелодията представляват основните елементи на модерната музикална форма. Каноничното изкуството води началото си от XIII век. От тогава нататък един стандартен речник на музикалната фраза можел да изразява широк спектър от емоции и значения. Поради това европейският “език на музиката” има непрекъсната история - от Григорианското пеене до Стравински4.
През XIX век, тъй нареченото “Сесилианско движение” възприемало Григорианското пеене като един от истинските източници на европейската музика. Бенедиктинските монаси от Селесмес, край Льо Ман, се заели със задачата да пресъздадат неговата теория и практика. Тяхната работа, която освен всички останали вдъхновила “Christus” на Лист, се приема като основен модерен авторитет.
РАЖДАНЕТО НА ЕВРОПА
293
торът целунал церемониално краката на римлянина, получавайки в замяна опрощение и причастие. Но скоро след това Константин бил убит; и тяхното споразумение за Равена не стигнало до никъде. През 732 г. император Лъв екипирал флот, за да си върне Равена, която била завоювана от ломбардите, и да арестува Григорий III (731— 41), който отказал да се подчини на едикта за иконоборството. Но флотът потънал в Адриатическо море. След това, поради всички практически изгоди, римските патриарси били напълно независими. Никой следващ епископ на Рим не потърсил мандат от императора за своето избиране. Никой имперски чиновник от Константинопол не можел да наложи властта си в Рим.
Във всеки случай Римската патриаршия вече притежавала всички средства да подкрепи своята независимост. Като пазач на римското поклонничество, чието значение нараснало много, след като ислямът затворил пътя към Йерусалим, тя си спечелила огромен престиж и лесни доходи. В Сборника с папски постановления тя имала система от правни решения, които щели да послужат на широката й юрисдикция, особено след кодифицирането на Каноническото право. В Патримонията на св. Петър (недвижимите имоти на Църквата), която скоро щяла да се разшири много, тя притежавала база за светска власт. В съюзите си с ломбардите, а после и с противниците на ломбардите, франките, тя намерила начин да получи международна защита. Единството на Християнската църква все още съществувало на теория; в действителност то изчезнало. Титлата Papa някога била давана с любов на всички епископи. След това била резервирана изключително за епископа на Рим. Това била епохата, когато се родило папството. [reverentia]
Седмият вселенски събор (787), вторият в Никея, бил посветен на иконоборството. Той се обявил в полза на мнението, изпратено от Рим от Адриан I. Образите можели да бъдат почитани, но не със същото обожание, което дължим на Бога. Това щял да бъде последният случай, при който Рим и Константинопол предприемали общи действия по въпросите на вярата.
Разпространение на християнството, 395-785
От деня, в който Христос казал “Следвайте Ме”, християнството станало евангелска религия. А от твърдението на св. Павел, че то е отворено за всички новодошли, не съществуват ограничения за потенциалния му състав. Но след като Империята приела християнството за държавна религия, религиозното покръстване се превърнало във въпрос на имперска политика. За християнските владетели експортът на вярата бил насочен не само към отделните души, но и към цели нации: това било въпрос на стратегическа идеология. За евентуалните покръстени приемането на християнството също включвало политически съображения. Можело да се спечели много от гледище на грамотността и търговията. Но решението да се “внесе” християнството от Рим или от Константинопол, или пък нито от едното, нито от другото място било свързано с критичен политически избор.