За жалост не съществуват ясни граници, които да маркират края на античния свят или началото на модерните времена. Началото на средновековния период се фиксира в няколко точки от покръстването на Константин нататък. Краят му се фиксира различно в 1453,1493,1517 или дори от онези, които използват своя собствена дефиниция за феодализма като пробен камък, през 1917 г. Поради това почти всички медиевисти са съгласни, че етикетът, който дефинира техния предмет, е незадоволителен. Много от тях, които базират своите познания единствено върху Западна Евро-
312
MEDIUM
па, наблягат върху контраста между деструктивните тенденции през ранната фаза на Средновековието и конструктивните тенденции през късната фаза. В тази схема “Тъмните епохи” от V—XI век се характеризират с прогресивното разпокъсване на Римския свят; повратната точка се достига с тъй наречения “ренесанс от XII век”; а пикът на “високата” средновековна цивилизация се достига през XIII—XIV век. Разграничението почти няма връзка с Изтока, където Римската империя оцелява до 1453 г. и където никога не се наблюдава “ренесанс” в западния смисъл.
Повечето наблюдатели биха се съгласили, че общата черта на средновековния свят може да се открие в организираното християнство. Тук те биха били в съгласие с хората от средновековна Европа, които, ако ги бяха попитали, щяха да определят себе си като християни, живеещи в християнската ера и в християнската част на земята. Но все пак самият християнски свят е еластична концепция. Тя се свива и се разширява през вековете в отговор на войните с исляма и кампаниите срещу езичниците. Той никога не е съвпадал точно с полуострова “Европа”. Християнският свят, известен на Стефан II, когато прекосил Алпите през 753 г., бил много по-различно място от християнския свят през 1453 г., когато турците се изкатерили по стените на Константинопол.
Вакуумът, оставен от упадъка на Римската империя, бил запълнен от нарастващото осъзнаване на християнския свят не само като религиозна общност, но и като свързана политическа единица. Макар че най-накрая Римската империя загинала, нейната религия триумфирала. Духовните и светските лидери на християнството постепенно приели мантията на цезарите. На запад, където Империята се сграмолясала по-рано, епископът на Рим схващал идеята за нов ред, затвърден от Латинската църква и един католически император. “Папството, писал Томас Хобс, не е нищо друго освен призрака на загиналата Римска империя, седнал коронясан на гроба.”1 Избраният инструмент на Папството бил намерен в новите цезари или “кайзери” на Германия. На изток, където Римската империя оцеляла много по-дълго, идеята за ред-заместител, базиран върху авторитета на Гръцката църква и на един нов православен император, трябвало да почака до появата на цезарите или “царете” в Москва.
В тази светлина, ако централната тема на Средновековието се приема като реорганизиране на християнския свят в нови имперски системи, се появява ясна хронологична рамка. Първата стъпка може да се види в коронацията на Карл на Коледа през 800 г., а последната - в окончателното приемане на титлата цар от Иван III, Великия княз на Москва, през 1493 г.
Още на един ранен етап обаче нарастващата общност на християнския свят била разделена. Въпреки че Латинската и Гръцката църква споделяли всичките си общи вярвания, те често се възприемали като чужди една на друга. Макар че безпристрастните наблюдатели могат да ги видят като два варианта на една и съща вяра, като сунитите и шиитите в мюсюлманския свят, те се вглеждали повече в своите различия отколкото в общите си черти. През първото хилядолетие те поддържали поне фасадата на единството; през второто хилядолетие изоставили и фасадата. Старата цепнатина се отворила широко след разкола от 1054 г. Ето доказателството, че дори основите на Християнския свят били предмет на движение.
Ж
СРЕДНОВЕКОВИЕТО
313
750-1054
От VIII век нататък продължаващите плячкосвания отвъд ръба на християнския свят стимулирали колебливи мисли за нов ред. Основаването на империята на Карл Велики през 800 г., на Свещената Римска империя от 962 г. и по-късно на Московското царство може да се разбере само във връзка с действията на викингите, маджарите, монголите и турците.
Викингите, или “Северняците”, опустошавали северните брегове в продължение на повече от 200 години. Те били продуктът от пренаселването на отдалечените скандинавски фиорди, чиито “кресливи мъже” използвали своите дълги кораби за грабежи, търговия, наемническа служба и чист авантюризъм. От около 700 г. нататък викингските дружини правели набези срещу изолирани селища на Британските острови или във фризия, преди да отплават към дома си в края на всеки сезон. Те ограбили Линдисфарн през 793 г. и Йона през 795 г. [ionaj. От средата на IX век обаче били построени огромни викингски лагери като бази за по-продължителни грабителски кампании. В няколко случая тези лагери довели до постоянно заселване. Датските викинги например създали една такава “голяма армия” на устието на Сена и оттам непрестанно плячкосвали беззащитните градове в Северна Франция. Те завладели такива пристанища като Руан и Нант, докато плавали до Португалия (844), до Балеарските острови, дори до Прованс и Тоскана (859-62). През 851 г. нахлули в Англия, пръсвайки се по цялата източна половина на страната. От 866 г. от Нортумбрия до Източна Англия била създадена “Данелоу”. Борбата между англосаксонците и датчаните доминира следващите 150 години от историята на Англия. През 911 г., както твърди преданието, Северняците от Сена се заселили постоянно под Роло и така създали “Нормандия”.
Норвежките викинги се концентрирали върху външните острови. Те окупирали Оркнейските и Шетлъндските отстрови през VIII век, фарьорските и Хебридските острови и Източна Ирландия - през девети. Главната им колония, Исландия, била заселена след 874 г. Дъблин бил основан през 988 г. Те открили Гренландия; и по всяка вероятност, под ръководството на Ерик Червения, плавали до Северна Америка, която нарекли Винланд. [eirik] Шведските викинги действали из цялото Балтийско море. Те основали свои укрепени лагери във Волин на Оде, в Трусо на Висла и в Новгород, след което проникнали през реките до Рижкия и до финския залив. През IX век завладели сухопътния маршрут между Балтийско и Черно море. Известни като варан-гиани, те контролирали Днепър и се появили в Константинопол, [dirham] [FUTHARK] През последния период авантюристи с викингски произход, овладели лустрото на културата в завладените от тях страни, създали много нови политически държави. Рюрик Варангианина и неговите синове организирали първата трайна държава на източните славяни в Новгород и Киев около 860-80 г. Кнут Датчанинът, или “Кануте Велики” (1016-35), бил господар на обширна северноморска империя, съединяваща Англия с Дания. Робърт Гуискард Норвежецът плавал до Южна Италия през 1059 г. Уилям
314