4. Европа
50
ВЪВЕДЕНИЕ
се простират над разделенията. Страна като Полша може да е много различна от Германия или от Британия; но полският опит е много по-близък до този на Ирландия или Испания, отколкото много западноевропейски страни са близки помежду си. Страна като Гърция, която някои хора смятат за западна поради достойнствата на Омир и Аристотел, бе приета в Европейската общност; но нейните формиращи национални преживявания в модерните времена бяха в православния свят и под отоманско управление. Те бяха значително по-отдалечени от Западна Европа, отколкото тези на няколко страни, които се озоваха от погрешната страна на Желязната завеса.
Истински порочното качество, споделяно от почти всички версии на “западната цивилизация”, лежи във факта, че представят идеализирани и поради това фалшиви в същността си картини на миналата реалност. Те извличат всичко, което може да бъде преценено като гениално или внушително; и прецеждат отвън всичко, което може да изглежда земно или отблъскващо. Достатъчно лошо е, че те приписват всички позитивни неща на “Запада” и дезинтегрират “Изтока”. Но те дори не дават честно описание на Запада: съдейки по някои от учебниците, човек получава далечното впечатление, че всеки на “Запад” е гений, философ, пионер, демократ или светец, че това е свят, населен изключително от Платоновци и Марии Кюри. Такъв сборник от жития вече не е правдоподобен. Установеният канон на европейската култура се нуждае отчаяно от ревизия. Прекалените хвалебствия на “Западната цивилизация“ заплашват да превърнат европейското наследство, за което могат да се кажат много добри неща, в нещо непочтено.
В Съединените щати дебатът за западната цивилизация се центрира около променящите се нужди на американското образование. Изглежда, че през последните години то се движи от едно мултиетническо и мултикултурно общество и от загрижеността на американците, чиито корени не са нито в Европа, нито в базираната върху християнството европейска култура. Общо казано, то не преразглежда картината на европейското наследство, както тя е маркирана от подобните на “Великата книжовна схема”; и то не е смущавано от изискванията на американците с европейско потекло за по-безпристрастно представяне на Европа. Там, където курсовете по западна цивилизация бяха изоставени, те бяха отхвърлени заради техния тъй наречен евроцентризъм, а не заради ограниченото им виждане за Европа. В много случаи те бяха заместени с курсове по световна история, за които се смяташе, че съответстват подобре на съвременното американско разбиране за “Запада”.
Една от добре огласените реакции срещу недостатъците на “Западната цивилизация” бе отменянето й. Станфордският университет в Калифорния даде началото на тази реакция през 1989 г., въвеждайки курс по “Култура, идеи и ценности” на мястото на бившия основополагащ курс по “Западна култура”, който и досега е задължителен за всички първокурсници. Според документите университетските власти капитулирали пред възгласите “Хей-хо, Хей-хо, Западната култура трябва да си върви!” Творбите на Виргилий, Цицерон, Тацит, Данте, Лутер, Аквински, Мор, Галилео, Лок и Мил били заместени с извадки от Ригоберта Манчу, Франц фанон, Хуан Рулфо, Сан-дра Синзерос и Зора Неапе Хърстьн (на никой от които не било лепнато петното на “Мъртвите бели европейски мъже”)71. Това събитие бе сатиризирано изключително много. Станфорд може да се гордее с това, че е видял проблема и се е заел с решаване-
ВЪВЕДЕНИЕ
51
то му. Бедата е, че лечението може да се окаже по-лошо от болестта. На теория може да се каже много за въвеждането на “мултикултурното” и “етническото разнообразие” в американския академичен живот. За нещастие не е известен някой тибетски Тацит или африкански Аквински, няма мексикански Мил, които да бъдат изучавани от студентите. Разбира се, в никоя от писмените неевропейски култури няма твърде много, което да илюстрира американските предполагаеми либерални традиции72.
По времето на фурора върху Станфордската програма за западната култура паралелните на него курсове по европейска история убягнаха от светлината на прожекторите. Но те бяха отлети по същия калъп. Изборът на комплект от 39 четива за програмата в “Европа I, II и III” например разкриваше вид селективност с достигащи далеч изводи. Освен Джоузеф Конрад (Корженовски) там нямаше нито един автор от Източна Европа. (Конрад беше включен заради романите си за Африка, като “Сърцето на мрака”, а не заради онова, което бе написал за Източна Европа.) Освен Матю Арнолд там нямаше нито един автор във връзка с келтския свят. (Арнолд беше включен като английски критик и поет, а не като професор по келтска литература.) Там нямаше нито един по-съвременен италиански автор от Бапдасаре Кастильони насам, а той е починал през 1528 г. Имаше един романист от Южна Африка, но нито един от Ирландия, нито един от Скандинавия, нито един, с изключение на немските, от Централна Евопа, нито един от Балканските страни, нито един от Русия. Най-куриозното от историческа гледна точка беше това, че нямаше нито един исторически текст, по-съвременен от Херодот73.