Защото само в САЩ все още текат истинските извори на “западната цивилизация*. След разпадането на Съветската империя през 1991 г. САЩ са единственият наследник на европейския империализъм и са наследили много от неговите модели на поведение. Това може би не е империя от стария тип; но тя е останала да носи “бремето на белия човек*. Както имперска Европа преди тях, САЩ се борят да бъдат полицейска сила в света, като същевременно се сражават с етническите и расови конфликти в рамките на собствените си граници. Като Европа днес те изпитват крещяща нужда от унифицирана мистика, за да достигнат изчезващия чар на обикновената демокрация и консуматорството. За разлика от Европа те не познават бича на войната върху собственото си лице, откак съществува паметта им.
Едно абсолютно мнозинство от американците имат европейски корени. Те са възприели и адаптирали английския език и европейската култура на бащите основа-
ВЪВЕДЕНИЕ
53
тели често по съзидателни начини. Но все пак тези евроамериканци никога няма да изгасят вдъхновението си към Азия и Африка или от изучаването на света като цяло. За да се справят със себе си, те изпитват огромна нужда да влязат в съгласие с европейското наследство. За да го направят успешно, трябва да освободят възгледа си за миналото на Европа от по-раншните ограничения. Ако европейският пример изобщо показва нещо, той показва, че вярата в разделителните предположения за “Западната цивилизация” е сигурен път към бедствието.
Най-великите умове в миналото на Европа не са имали нищо общо с изкуственото разделение на Изток и Запад:
Gottes ist der Orient!
Gottes ist der Okzident!
Nord-und südliches Gelände
Ruht im Frieden seiner Hände.
(Бог е Изтокът; Бог е Западът. Северните и южните земи лежат върху мира на Неговите ръце.)78
Националните истории
В модерните времена почти всяка европейска страна е вложила по-голяма енергия и ресурси в изучаването на своята собствена национална история, отколкото в изучаването на Европа като цяло. Езиковите бариери, политическите интереси и методът за най-малкото съпротивление спомагат за увековечаваното на царуващите цитаде-ли на национапната историография и методите на поведение, които ги придружават.
Проблемът е особено остър във Великобритания, където старите традиции никога не са били преобръщани от политически провал или национално поражение. Доскоро британската история най-общо се приемаше като отделна тема от европейската история - изискваща специален вид подготовка, отделни курсове, отделни преподаватели и отделни учебници. Традиционното островно положение е подходящ партньор на друго общоприето схващане, което изравнява британската с английската история. (Само най-злонамерените историци си правят труда да посочат, че английската история се отнася само за Англия79.) Политиците приемат неуместното изравняване, без да се замислят. През 1962 r., когато се противопоставяше на британското влизане в Европейската икономическа общност, лидерът на парламентарната опозиция можа да декларира доста погрешно, че такава стъпка ще предвещае “края на хилядолетната британска история”80. Англичаните не са само островитяни; на повечето от тях никога не е била преподавана основната история на техните собствени острови.
Подобни схващания преобладават в университетите. Несъмнено съществуват и доблестни изключения; но най-големият британски исторически факултет не започна да преподава британска история до 1974 r.; и дори тогава съдържанието остана почти изцяло английско. Студентите рядко научават нещо за Ирландия, Шотландия или Уелс. Когато полагат изпити по “Европейска история”, те се срещат с няколко незадължителни въпроса за Източна Европа и с нито един за Британия. Крайният резул-
54
ВЪВЕДЕНИЕ
тат може да бъде само възгледът, че всичко отвъд Англия е чуждо81. Основното и лъжливо положение, пише един дисидент, “е, че всичко важно в британската история може да се обясни от гледището на британските каузи”. Или “Дълбоко втълпената и не-намаляла сегрегация на “британската” - в действителност на английската - история от европейската история… създава теснота на възгледите, която се е превърнала в силно ограничаващ културен фактор”82. Според друг критик комбинацията от традиционни структури, херметически затворени изследвания и крайна професионапизация е редуцирала британската история до “непоследователност”. “В университетите, както и в училищата, написа той, преди да емигрира, убеждението, че историята осигурява образование… отдавна е изчезнало”83.