Също така е честно да се каже, че през последните години са правени съгласувани опити да се прочистят образователните материали от по-явните форми на дезинформация. Двуезични комисии по учебниците работиха дълго и упорито върху такива теми като милитаризма, топонимите и историческите атласи, както и върху едностранчивите интерпретации. Сега учените и учителите вероятно са по-запознати с проблемите отпреди91. В последните анализи се наблюдават две крайности. В едната крайност е космическият подход, при който от историците се очаква да пишат, а от студентите - да учат за всички части на света през всички епохи. В другата крайност се намира ограниченият подход, при който се отделя внимание на една определена страна за кратък период от време. Космическият подход притежава широта, но му липсва дълбочина. Ограниченият подход има възможност за дълбочина, но му липсва широта. Идеалният вариант трябва някак си да улучи баланса между широтата и дълбочината.
По този въпрос човек трябва да признае, че централно планираните учебни програми и учебници в страните от Съветския блок понякога бяха по-успешни, отколкото в страните на Запад. Макар че действителното съдържание бе ужасно шовинистично и идеологизирано, хронологичната и географската рамка често бяха доста по-изчер-пателни. Всички съветски ученици трябваше да преминат през петте степени на историческото развитие, получавайки известни знания за първобитното общество, класическата античност, феодализма, капитализма и от 1917 г. за тъй наречения социали-
56
ВЪВЕДЕНИЕ
зъм. Курсовете по история на СССР настояваха да се дава предимство на водещата историческа роля на Русия и на руснаците. В същото време, даже в най-лошите години на сталинизма, всеки стандартен съветски учебник отделяше място за древните гърци, скитите и римляните, за историята на Кавказ, за империите на Чингиз хан и Тамерлан и за мюсюлманските държави Казан и Крим. Човек напразно би търсил подобни неща в повечето общи истории на Европа.
Противоположното се наблюдава в Англия, където учебните програми за преподаване на история бяха оставени до голяма степен на индивидуалните школи и преподаватели - хронологическата и географската рамка е изключително тясна. Даже учениците от горните класове, изучаващи история на ниво за напреднали, често са ограничени до курсове като “Тюдорите и Стюартите” или “Британия през деветнадесети век”92.
Местната история дава интересно решение на някои от тези дилеми. Тя тегли към познатото и земното, насърчава индивидуалното изследване и е сравнително устойчива на националистически или идеологически натиск. Тя е подходяща за теми като семейството, които с готовност се разбират от учениците, а може да бъде използвана и от специалистите като основа за далечно международно теоретизиране93. От другата страна на скалата се развива световната история както в училищата, така и в университетите. Тя има силни доводи в своя полза заради обучението на едно поколение, което трябва да заеме мястото си в “световното село”94. Нейните критици биха оспорили, както някои спорят за европейската история, че самият обем на съдържанието й осъжда всички други освен най-способните й привърженици да се занимават с нестойностни обобщения.
Естествено теснотата от един тип осигурява възможност за широта от друг тип. Стесняването на хронологическите и географските параметри позволява на учителите да разширят многообразието от техники и перспективи, които могат да бъдат изследвани в един избран сектор. Общо казано, английските ученици са сравнително добре подготвени да изследват извори при причинни проблеми, във връзките между политически, социоикономически и културни фактори и в изкуството да мислят самостоятелно. Тук тяхното историческо образование притежава сила. От друга страна, наистина трябва да има нещо погрешно, ако тяхното обучение е ограничено до 5-10 процента от обхвата на само една трета от само една от 38-те суверенни държави върху най-малкия континент на света*.
Проблемът за националните предубеждения ще изчезне само когато историците и преподавателите престанат да смятат историята за двигател на държавната политика. Преди повече от 1800 години гръцкият писател Лукиан (120 - 80 г. пр. Хр.) съветва, че “историкът сред своите книги трябва да забрави своята националност”. Това е разумен съвет. В по-далечното бъдеще окончателната история на Европа вероятно ще бъде написана от китаец, персиец или африканец. Съществуват някои добри прецеденти: един французин някога написал най-доброто представяне на викторианска Англия; един англичанин сега е утвърден като най-добрия историк на Италия, а