А Варшава е нейното сърце.
Севастопол и Азов,
Петербург, Митау и Одеса:
Те са троновете в краката й.
Париж е главата,
Лондон - колосаната яка,
А Рим - лопатката3.
Поради някаква причина, докато историческите монографии все повече стесняват обсега си, общите изследвания са сведени до обикновено увеличение от няколко стотин страници за век. “The Cambridge Mediaeval History” (1936-1939) например покрива периода от Константин до Томас Мор в осем тома4. Немската “Handbuch der europäischen Geschichte” (1968-1979) покрива дванадесетте века, от Карл Велики до гръцките колонии, в седем подобни дебели тома5. Обичайна практика е да се отделя повече внимание на съвременните, отколкото на древните или средновековните периоди. За английските читатели един осемтомен сборник, като “Периоди на европейската история” от Ривингтън, се придвижва от далечното към сегашното с все по-нарастващо увеличение - 442 години, при скорост 1,16 години на страница за “Тъмните времена”, 476-918 (1919), от Чарлз Оман, 104 години, при 4,57 страници за година за Европа през шестнадесети век” (1897) от A. X. Джонсън, 84 години, при 6,59 страници
22
ВЪВЕДЕНИЕ
за година за “Съвременна Европа”, 1815-1899 (1905), от У. Аписън Филипс6. По-новите изследвания следват същия модел7.
Повечето читатели се интересуват най-вече от историята на времето, в което живеят. Но не всички историци са склонни да ги глезят. “Сегашни събития” не може да се превърне в “История”, преди да е изтекъл половин век, твърди едно мнение, докато документите не са достъпни и дистанцията във времето не е прочистила умовете на хората”8. Това е обоснована гледна точка. Но тя означава, че всяко общо изследване трябва да бъде прекъснато в точката, където става най-интересно. Съвременната история е уязвима за всички видове политически натиск. Но все пак никой образован и зрял човек не може да се надява, че ще успее да действа ефикасно без някаква основа за произхода на съвременните проблеми9. Преди четиристотин години сър Уолтьр Райли, пишейки, докато очаквал смъртната си присъда, разбрал напълно опасностите. “Онзи, който в писането на съвременната история ще следва истината по петите, написал той, рискува тя да го ритне по зъбите”10.
При дадените усложнения човек не трябва да се изненадва, когато открие, че темата за изследване на “Европа” и “Европейската цивилизация” се променя много. Успешните опити за изследване на цялата европейска история без обръщане за помощ към мнотото томове и многото автори са съвсем малко. “История на Европа” (1936) от X. А. Л. фишер11, “Съвременна история на Европа” (1971) от Юджийн Уебър12 са сред редките изключения. И двете представляват разширени есета върху съмнителната концепция “Западна цивилизация” (виж по-долу). Вероятно най-ефикасните от големите изследвания са онези, които са концентрирани върху една тема като “Цивилизацията” на Кенет Кларк13, която наблюдава европейското минало през призмата на изкуството и живописта, или “Възходът на човека” (1973) от Джейкъб Броновски14, която подхожда към темата си чрез историята на науката и технологията. И двете послужиха за заснемането на множество телевизионни продукции. Едно по-ново есе подхожда към темата от материалистичната гледна точка на геологията и икономическите ресурси15.
Стойността на многотомните исторически изследвания не може да бъде поставена под въпрос; но те са обречени да си останат справочни трудове, с които да се консултираме, а не да четем. Нито студентите-историци, нито обикновените читатели ще преровят десет, двадесет или сто тома от общия европейски синтез, преди да се обърнат към темите, които ги привличат най-много. За жалост е така. Рамката на цялото поставя параметри и основни положения, които постоянно се появяват без дискутиране в детайлизираните трудове върху отделните части.
В последните години необходимостта от нов преглед на общата рамка на европейската история нарасна до размерите на стил за високоспециализирани, много разширени изследвания. Няколко видни изключения, като трудът на фернан Бродел16, могат да послужат като доказателство за това правило. Но много историци и студенти бяха стигнали до точката “все повече и повече за все по-малко и по-малко”, където широките перспективи понякога се забравят. Но хуманитарните науки изискват всякаква степен на увеличение. Историята има нужда да види еквивалента на планетите, обикалящи в пространството; да приближи обектива си и да наблюдава хората на нивото на земята и да се зарови по-дълбоко под кожите и под краката им. Историкът се нуждае да използва съответствия на телескопа, микроскопа, на мозъчния скенер и на геологическата сонда.