Но декларациите за добра воля сами по себе си не можели да дадат резултат. Приоритетите, дадени на икономическите съображения, задушавали по-широката перспектива. Всяко строго настояване за икономическа конвергенция било свързано с отлагане на разширяването на Общността може би безкрайно. От друга страна, всяко голямо разширение било обвързано както с големи разходи, така и със засилване на нуждата от институционална реформа. Ако германците негодували заради цената на интегрирането на седемнадесет милиона свои сънародници, другите държави членки в Съюза най-вероятно нямало да приветстват жертвите, които се изисквали за интегрирането на още кандидати. Правителствата се срещнали с трудности при ратифицирането на Маастрихгския договор, но щели да се срещнат с още по-големи проблеми при прилагането му.
Поради това заедно с продължаване на марша към по-нататъшно разширение и интеграция щяла да се засилва и съпротивата срещу него. При един форум на потенциална конфронтация между Общността и суверенните й членове статусът на Европейския съд щял да се превърне в критически въпрос. “Европа на Шестнайсетте” или “Европа на Двайсетте” не можела да се управлява чрез структурите, които задоволявали “Шестте” или “Дванадесетте”. Европейският съюз щял да зацикли на място, ако не реформирал своите управителни институции като част от пътя към разширяване и задълбочаване.
Според един песимистично настроен наблюдател Европа щяла да бъде убедена да се интегрира по-нататък само ако се изправела пред лицето на изключителна катастрофа - тоест пред сцени на геноцид, масова миграция или война44. По същата логика валутният съюз щял да бъде постигнат само чрез колапс на съществуващия монетарен режим; а политическият съюз - чрез очевидния провал на политическите програми. “Европа Едно” можела да бъде принудена да приеме “Европа Две” само ако “Европа Три” се върнела назад.
През декември 1991 г. нито интеграцията на запад, нито дезинтеграцията на изток не вървели по своя курс; но много малко европейци можели да си спомнят времето, когато били свалени толкова много бариери. Границите били отворени, а умовете се отваряли заедно с тях. Имало зрели хора, прекалено млади, за да си спомнят франко или Тито. Човек трябвало да наближава 30, за да си спомня Дьо Гол или Пражката пролет, 50 - Унгарското въстание или Римския договор, 60 - края на Втората световна война. Никой под пенсионна възраст нямал ясни спомени за предвоенна Европа. Никой под 90 не можел да има живи спомени за Първата световна война. Столетниците били единствените живи хора, които познавали онези златни дни в началото на века преди започването на голямата Европейска криза.
Граф Едвард Рачински (1891-1993) принадлежал към тази последна рядка група. Той бил роден в Закопане, на границата между Австрия и Унгария, в полско семейство, което притежавало големи имения в Прусия. Техният дворец в Берлин бил разрушен, за да се направи място за Райхстага. Учил в австрийския Краков, в Лайпциг, а после в Лондонската школа по икономика. Служил като полски посланик в Обществото на народите, а от 1933 до 1945 г. - в Двора на св. Джеймз. По-късно станал президент на полското правителство в изгнание. Никога не успял да се прибере у до-
1134
DIVISA ET INDMSA
Карта 29. Европа, 1992 r.
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1135
ма. Но на 19 декември 1991 г. бил почетен за своя стотен рожден ден в посолството, което британският съюз със Сталин го принудил да предаде четиридесет и шест години преди това. Оженил се наскоро, той бил един от малкото неуморими европейци, които видели Европейската криза от началото до края - ако това наистина бил краят.
14 февруари 1992 г., Самъртаун. В началото нямаше книга. Сега последните думи се изтъркалят върху последните страници. Бюрото до прозореца на най-горния кабинет е слабо осветено от зората. Нощният скреж е оставил кръпки влага върху покрива, който блести през стъклото. Облаците се носят полека по тъмното небе към проясняващата се лента от бледожълто. Голите ябълкови дървета на старата градина Тор-нклиф се движат в мрака към следващия ред викториански къщи от червени тухли. Самотна врана стои на страж върху най-високия бук, както в хиляди такива зори, откак бе написана “Легендата за Европа”. По изключение отровните изпарения от оксфордската фабрика за автомобилни части се носят в друга посока. Семейството продължава да дреме, докато стане време за училище.
Семейните връзки на тази къща се простират в половин Европа. Единият клон от семейството е здраво привързан към този крайбрежен остров, към Ланкашиър и още по-назад, към Уелс. Корените на другия клон се крият в източните части на стара Полша, които прекарали по-голямата част от последните сто години или в Австрийска Гапиция, или в Съветския съюз. След образование в Оксфорд и Краков двамата господари на къщата се срещнали на булевард “Герговия” в Клермон феран, в града на Блез Паскал, който вероятно би се развеселил от такава безкрайно малка вероятност. Тези щастливи случайности неизбежно оцветяват чувството ни за история. Времето и мястото в писането на историята са суверенни. Историците са необходима част от своите истории.