На юг, в сърцето на сегашната Европейска общност, французите и германците усещат напрежението, франция изнемогва под бремето от мюсюлмански имигранти от Северна Африка, от националистическите изблици на М. льо Пен и от социалистическото президентство, което се задържа твърде дълго. Германия се олюлява от це-ната на обединението си. В своята беда и двете правителства се приближават към Европейския съюз, търсейки утеха и подкрепа. Тази седмица едно телевизионно предаване “За германците” показа германския канцлер да цитира Томас Ман, който копнееше “не за Германска Европа, а за Европейска Германия”. Германците може да изгубят своя ентусиазъм, ако се наложи да изгубят своята дойче марка.
На изток картата на Европа все още се променя непрекъснато: изглежда, всеки месец се създава нова държава. Говори се много за опасностите от национализма. Откъде идват тези приказки? Би било по-убедително, ако са насочени към по-големите и по-опасни национапизми, а не към дребните. Не че такава опасност не съществува. Трите Балтийски държави плават в море от проблеми. Полша, Унгария и Чехословакия се стремят към пълноправно членство в ЕО до края на десетилетието. Чехите и словаците може би се насочват към развод*. Румъния, България и Албания нямат къде да отидат. Югославската федерация със сигурност ще се раздели скоро. Словения и Хърватия, като Беларус и Молдова, трябва да се окажат жизнеспособни, ако бъдат оставени на мира. Общността на независимите държави обаче има малка вероятност за оцеляване; а в сегашната си форма Руската република не изглежда поздрава от ОНД. Тя все още е огромна изкуствена амалгама, два пъти по-голяма по територия от САЩ, с много неравна икономическа инфраструктура и без политическа спойка. Нейните лидери едва ли биха могли да запазят целостта й чрез демокрация и молитви. Може би ще имат шанс, ако Москва позволи на Далекоизточния си регион да се носи по посока на автономия и да приема японски инвестиции и ако Сибир бъде насърчен да разработва собствените си ресурси с чуждестранна помощ. Европейска Русия, както винаги, има прекалено много хора и прекалено много войници, но няма достатъчно ресурси, за да ги изхрани. Руснаците показаха изключител-
* Който наистина се състоя след написването на тази книга - Б. пр.
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1139
ните си сили на стоическа издръжливост през двете години на съветския колапс; но не могат да продължат така до безкрай. Ако демократична Русия не просперира, тя ще продължи да се фрагментира още. В такъв случай автократична Русия ще се опита да се наложи отново с насилие.
Колапсът на Съветската империя действително е “най-голямото и може би най-ужасното събитие” на модерните времена. Скоростта на колапса надвиши всички други големи трусове в европейската история - разчленяването на испанската доминация, разделенията на Полша, отстъплението на отоманците, дезинтеграцията на Австро-Унгария. Но това едва ли е събитие, което би накарало историка да седне в руините на Кремъл, както Гибън в Колизеума, или да напише реквием. Защото Съветският съюз не беше цивилизация, която някога е била велика. Тя бе уникално подла и лъжлива дори в своя кратък час на триумф. Донесе смърт и мизерия на повече човешки същества от всяка друга държава в историята. Тя не донесе добър живот нито на господстващата си руска националност, нито дори на управляващия си елит. Тя бе изключително разрушителна преди всичко за руската култура. Както сега признават много разумни руснаци, беше безумие, което най-напред не трябваше да се изгражда още в самото му начало. Суверенните нации от бившия Съветски съюз събират парченцата, които бяха оставили през 1918-22 г., когато първоначалният им трепет за независимост бе смазан от Лениновата Червена армия. Почти всички са съгласни: “Русия, да. Но каква Русия?”52
Най-очевидният факт за съветския колапс е, че той стана по естествени причини. Съветският съюз не беше, като древния Рим, нападнат от варвари или като Полската република, разделен от хищните си съседи, или като Империята на Хабсбургите, смазан от напрежението в една голяма война. Той не беше, като нацисткия Райх, победен в битка до смърт. Той умря, защото трябваше да умре, защото абсурдните органи на вътрешната му структура бяха неспособни да осигурят елементарните жизнени потребности. В ядрената епоха той не можа, като царската си предшественичка, да разреши вътрешния си проблем чрез експанзия. Не можа да изсмуче и повече облаги от нациите, които беше завладял. Не можа да толерира и партньорството с Китай, което някога обещаваше глобално бъдеще за комунизма; не можа да издържи кислорода на реформата; и избухна. Той беше поразен от политическия еквивалент на инфаркта, по-масивен от всичко, което историята позволява.