Тъкмо с това се занимаваше пътничката, настанила се до него. Третото кресло, откъм пътеката по оста на салона, остана незаето.
Фери обърна глава и заразглежда момичето. Разбира се, не бе толкова хубаво като Илона — (НИКОЯ жена не е по-хубава от Илона), — но въпреки това представляваше приятна гледка за окото. Защо не? Не я гледа с въжделение или други задни мисли. Просто красивите неща съществуват, за да им се любуваш, нали така?…
— Ако не ме оставите на мира — внезапно заяви съседката на Ференц доста рязко, цупейки устни докато говореше, — ще подам оплакване, че ми се натрапвате! Нахалник!
Именно тази нейна нервна уста не му даде възможност да прецени на какъв език му говори сприхавата съседка. Може би немски, като че ли така се движат устните при произнасянето на думи като „аршлох“. Ох, тия немкини… Засегнат от епитета, но и леко засрамен, младежът трепна, изчерви се и неволно скоси очи към най-близката видеокамера. Помъчи се да бъде любезен, но твърд като човек, който идеално си знае правата:
— Съжалявам, но мониторингът ще потвърди, че не ви досаждам, а оплакването ви може да се прецени като клевета… госпожице, предвид употребената от вас обидна дума.
В този момент се смути и германката. Ала бързо й мина — практически мигновено.
— ЗЯПАШ ме! — изсъска тя. Отново не личеше на какъв език произнася фразата, персоналният преводач, дистанционен компонент на същата Евро-Машина, сегментът за обществени услуги, моментално анализираше словата й и те се изливаха в ушите на Фери като перфектен литературен унгарски. А дори и му спестяваха точните преводи на неприлични думи, автоматично замествайки ги с обществено приемливи такива. Ако киселата хубавица употреби пак неприлични изрази в рамките на няколко минути, Машината ще реагира и ще прати донесение в полицията на нравите. И тая глупава кифла ще получи известие за глоба заради мръсния си език…
— ПРОДЪЛЖАВАШ да ме зяпаш — мрачно каза през зъби дръпнатата гъска.
Фери отвори уста, за да й каже няколко подобаващи на поведението й евфемизма, но навреме се сети, че е тръгнал да върши не съвсем законен, но и не изрично забранен бизнес в Междусекторната зона, така че не е добре да се набива на очи на мониторинга. Затова геройски и съвсем по мъжки преглътна незаслужената обида и отвърна възможно най-възпитано:
— Извинете ме, нямах намерение да ви карам да се чувствате неудобно.
Изчака миг да чуе в отговор, че извинението се приема, но такъв не последва. Фери изсумтя и се обърна към прозореца.
Плъзгачът тъкмо бе потеглил. Пръстените преминаваха покрай стъклата с ускоряващо се темпо. Перонът и хората зад огражденията, боядисани в предупредително жълто и оранжево все по-стремително оставаха назад. Естествено, движението почти не се усещаше. Не като в някогашните влакове, в обслужването на които бе работил на младини бащата на Ференц…
Мотрисата ускоряваше, мяркаха се все по-бързо и по-размазано многоетажните надземни нива на гигаполисния сектор, издигнал се като ръкотворна планина от бетон, стомана и стъкло, но също така пуснал и корени от същите материали на много нива надолу под земята — не град, а уютна титанична къща, мегадом, отървал веднъж завинаги обитателите си от капризите на метеорологичното време. Под прозрачните стъклени и акрилни стрехи на този и всички други сектори на Европолис зеленееха паркове, шумяха пешеходни галерии, улици и площади, милиони прозорци отразяваха светлините на реклами, указатели и екрани за масово осведомяване и развлечение. Ала всичко това оставаше подир плъзгача все по-назад и мотрисата много скоро изхвърча от урбанизирания масив под открито небе. Стъклата моментално потъмняха, щадейки очите на пътниците от веселото ярко слънце. Ширнаха се афсидните1 полета — привидно безкрайни редици от лъскаво-черни бионични механизми, напомнящи с дизайна си слънчогледи от пластмаса. Соларните им приемници следяха диска на слънцето, поемаха енергията му, а в стебло-корпусите им се извършваше изкуствена фотосинтеза с КПД над 76 процента, технологичен процес, с който Европа се гордееше и с осъществяването на който бе изпреварила целия останал свят. Ференц виждаше бяло-оранжевите електрокамионетки на поддръжката, проблясваха светлите петна на комбинезоните на техниците, грижещи се за машинните растения и инфраструктурата към тях.
Именно благодарение на афсидите Европолис съществуваше. Те му осигуряваха всичко необходимо по възможно най-чистия и хуманен начин — практически пълноценна храна без убийства на животни, получавана от първичната биомаса в инсталациите за продоволствен синтез, и суровини за други производства, някога използвали петролни продукти. Освен това — екологично гориво, най-главното — енергия, която не бе съпроводена със замърсяване на околната среда, никакви топлоцентрали или ядрени електростанции. Няма друго определение за тази европейска мултитехнология, освен Красота!
1
Афсид (Artificial PhotoSynthesis Device) — устройство за изкуствена фотосинтеза, захранвано от слънчева енергия и произвеждащо белтъци, подобно на хлорофила в зелените растения, но с по-високо КПД. Продуктът му служи като фураж за генетично променени месо и млекодайни организми, но основно се използва във фабриките за синтетични храни за населението. Страничен продукт от функционирането на устройството е излишък от електрическа енергия, която се оползотворява. Афсидните полета изместват 99,3% от селскостопанските култури, драстично съкращават броя действащи електрически централи и водят до революционни промени в икономиката на ЕС. Технологията е запазена за Европолис, лицензи за производство в чужбина не се издават, далекоизточните и американските образци отстъпват по ефективност и чистота на крайния продукт. Опитите за кражба на апаратите не спират, но системите за автодеструкция неизменно осуетяват разкриването на технологичната тайна.