Точно така — Красота.
Въпреки това, за кой ли път си помисли Ференц, афсидите изглеждат малко сурово и минорно, едва ли не потискащо. Стана ли инженер-дизайнер, пак си рече той, ще се погрижа за външния вид на механичните растения. Има мегдан да радват окото, беше убеден младежът…
Някакво движение откъм съседката го накара неволно да обърне глава и крадешком да погледне към скандалджийката, за да се убеди, че не греши — или обратното. Слиса се, защото не грешеше.
Девойката до него театрално оправяше кичурите си коса над слепоочията, докосвайки с палци ушните си раковини. Сложните й филигранни обици — декоративен придатък към тапите-слушалки, най-малко петдесет евро отгоре към цената на слушалките, егати разточителството! — промениха цвета си. Очевадна покана за разговор без ползването на машинен преводач.
Хм. Виж я ти, виж я ти… Определено работата миришеше на конспирация.
2. Същият слънчев есенен ден — късна сутрин
В първия миг Фери се отнесе с недоверие към безмълвната покана, навярно повторена като жест няколко пъти, преди да я забележи както се беше залисал в разсъждения относно енергийно-суровинните площи. Младежът се поколеба, но накрая все пак прие да чуе пряко какво има да му казва съседката в това пътуване. Дано си заслужава… и дано не са нови ругатни и обвинения, че уж бил й досаждал…
Ференц пристъпи към краткия ритуал на подготовката за директно общуване. За целта се престори, че отмята перчема си настрана, като при това докосна с палец копчето на дясното си ухо — като десничар той си купуваше слушалки за връзка с лингвистичния сегмент на Машината с десен превключвател. Гъската до него, съдейки по одевешния й жест, имаше двустранно управление на слушалките — още петдесет евро отгоре. Кич. Излишество. Тъпа консуматорка.
В салона се чуваше тихо бърборене на пътниците, Ференц чуваше отделни думи, Машината му ги превеждаше в реално време по много канали, имитирайки дори тембъра на говорещите. Същото правеше и за ВСЕКИ ЕДИН от околните. Грамадна изчислителна мощ! Ето това е прогресът!
Но, щом докосна копчето и прекъсна връзката на слушалките си с преводаческия сегмент, разговорите край него тутакси се превърнаха във варварски неразбираеми крякания и мърморене — славянски езици, френски, италиански, немски, май няколко реда седалки напред някой дрънкаше на английски…
Веднага за момент изпита усещането, че се е озовал другаде, някак ИЗВЪН света, извън гигаполиса на Европа, където се чувстваше у дома, независимо от етническия сектор, в който попаднеше. Естествено, озовеш ли се в другоезичен сектор, уютът не трае дълго. На човек му е най-добре сред свои, които говорят разбираемо без преводач и чиито навици и обичаи познаваш, така че няма опасност нещо да сгафиш.
Също толкова мимолетно сега се оказа и усещането му за изпадане от жизнената човешка среда. И главната причина за завръщането на усета за принадлежност към общността на себеподобните бяха думите на момичето, произнесени на съвсем ясен унгарски, може би с лек акцент:
— Прости ми за избухването. Нервно ми е. Тръгнала съм на… — рече тя и беззвучно оформи с устни думата „БИТАК“. — Да не би и ти да си натам?… — довърши със зле прикрита надежда.
— Хм. — Фери се постара да прикрие устата си от видеокамерата, като преди това с поглед я посочи на момичето, а то веднага направи същото. — Всъщност, да.
Радостта й бе искрена.
— За първи път ще ходя на такова място — призна тя. — И ме е страх да не ме излъжат. Циганите винаги лъжат, нали? — уточни загрижено.
— Трябва да се внимава — снизходително отвърна Фери, преливайки от благородство. — Приемам извинението. Напълно те разбирам, че ти е избухливо да ходиш на… — Небрежен жест с дланта, която криеше устата му от камерата. — И аз се вълнувам, макар че не ми е за първи път. Просто трябва да се внимава.
— Аз имам точна информация как трябва да изглежда онова, което ми трябва — похвали се момичето. — Извадих си снимки от евронет и мога да проверя дали опаковката и маркерите са оригинални. Обаче… бих искала да имам човек до себе си. Нали разбираш…