— Точно така. Името ми е Джонсън. От Отдела за недоказано насилие. Искате ли да се свържете с адвоката си?
— Да — отвърна Голегър, като се хвана за тази възможност. Обади се по видеотелефона на един адвокат, когото познаваше, и започна да описва проблемите си. Но адвокатът го прекъсна.
— Съжалявам. Но не работя гратис. Знаеш цените ми.
— Кой е казвал нещо за гратис?
— Последният ти чек бе върнат вчера. Този път плащането или ще е в брой, или не ме търси.
— Аз… почакай! Току-що завърших работата по един договор, който се плаща добре. Ще имам парите, които искаш…
— Ще ти бъда адвокат, когато видя цвета на банкнотите — отговори недружелюбният глас и екранът угасна. Детективът Джонсън потупа Голегър по рамото.
— Значи си на червено в банката, а? Имал си нужда от пари?
— Това не е тайна. Но тъкмо в момента не съм банкрутирал. Свърших една…
— Работа. Да, това също го чух. Така че изведнъж си забогатял. И колко ще получиш за работата си? Няма да са случайно петдесет хиляди кредита, нали?
Голегър пое дълбоко въздух.
— Няма да кажа нито дума — рече той и се върна на дивана, като се опита да не обръща внимание на хората от Отдела, които претърсваха лабораторията. Имаше нужда от адвокат. Имаше страшна нужда. Но не можеше да си го наеме без пари. Ако обаче се видеше с Маккензи… по видеотелефона. Свърза се. Маккензи изглеждаше весел.
— Здравейте — каза той. — Виждам, че полицията е пристигнала.
— Слушайте — започна Голегър, — работата, която ми даде съдружникът ви… Реших проблема ви. Имам това, което искате.
— Тялото на Джонас ли искате да кажете? — Маккензи сякаш се зарадва.
— Не! Животните, които искахте! Идеалната плячка!
— О-о. Добре. Защо не се обадихте по-рано?
— Елате тук и кажете на полицията да се прибере! — настояваше Голегър. — Намерил съм ви идеалните животни за вашия Лов!
— Не знам дали ще мога да върна обратно ченгетата — рече Маккензи, — но ще дойда веднага. Няма да ви платя особено много, нали разбирате?
— Бр-р! — изръмжа Голегър и прекъсна връзката. Видеотелефонът изписука. Приемателят се включи и на екрана се появи лицето на жена.
— Мистър Голегър — каза тя, — във връзка с молбата за издирването на вашия дядо ви съобщаваме следното: проучването показа, че той не се е завърнал в сектора Мейн. Това е всичко — жената изчезна от екрана.
— Какво става? — попита Джонсън. — Дядо ви ли? Къде е той?
— Изядох го — ядоса се Голегър, — Защо не ме оставите на мира?
Джонсън си записа нещо.
— Вашият дядо. Само ще направя нужната проверка. Между другото, какво е онова нещо там? — той посочи съществото със сините очи.
— Изучавах интересен случай на дегенеративен остеомиелит, засегнал бароков главоног!
— О, разбирам. Благодаря. Фред, потърси нещо за дядото на обвиняемия. Какво зяпаш толкова?
— Този екран — отвърна Фред. — Нагласен е за прожекция.
Джонсън се приближи до аудио-визуалната система.
— По-добре го свий. Вероятно не е важен, но…
Той докосна един бутон. Екранът остана празен, но гласът на Голегър каза: „В тази къща знаем как да се справяме с шпионите, мръсни предатели.“
Джонсън изключи апарата. Погледна към Голегър като червендалестото му лице остана безизразно. После мълчаливо започна да пренавива лентата.
— Джо, донеси ми един тъп нож — извика Голегър. — Искам да си прережа гърлото и не искам да ми е съвсем лесно. Вече свикнах да правя нещата по възможно най-трудния начин.
Но Джо разсъждаваше върху философията и отказа да отговори.
Джонсън започна да прослушва записа. Извади някаква снимка и я сравни с изображението на екрана.
— Това е Хардинг, точно така — рече той. — Благодаря ви, че сте запазили записа, мистър Голегър.
— Няма за какво — отвърна Голегър. — Дори ще покажа на палача как да завърже примката около врата ми. — Ха-ха. Водиш си бележки, Фред? Добре.
Филмът се въртеше неумолимо. Но Голегър се опита да повярва, че в него няма нищо, което наистина да го уличава в престъпление.
Илюзиите му се изпариха, след като екранът побеля в момента, в който снощи бе покрил камерата с чаршафа. Джонсън му направи знак да мълчи. Екранът продължаваше да не показва нищо, но след известно време ясно се чуха два гласа:
— Остават ви тридесет и седем минути, мистър Голегър.
— Просто си стойте на мястото. Ей сега ще свърша. Освен това искам да прибера вашите петдесет хиляди кредита.
— Но…
— Успокойте се. Всичко е наред. Съвсем скоро ще се освободите от грижите си.
„Нима съм казал това? — помисли си Голегър вбесен. — Какъв глупак съм! Защо не съм изключил аудиото, когато съм покрил камерата?“