О, Боже, за какво е цялата мъка на вечно жадния и вечно будния аз?
Все още са ми приятни нощите и нощните скитания.
Нощем никога не излизам, но често пъти вечер, когато ставам да спусна пердето, погледът ми се изтръгва и лудото ми сърце ме подмамва, щом зърна същите стари звезди, които блестяха над моите някогашни скитания.
И всяка улица, която блясва на луната, сякаш е създадена за мене и непреодолимо ме зове, а далечините, забулени в светла мъгла, винаги вълнуват душата ми.
И сега често се случва да трепне у мене старият скиталчески порив, но аз бързо спускам пердето и сядам на масата.
Малката бяла хартийка, която чака на масата, толкова често ни предизвиква да споделим с нея пътя на мислите си и полета на чувствата. Потомството не бива да знае нищо за това.
Хората нямат друга работа и каквито са заядливи, току-виж, почнат да си правят заключения за психологията на художественото творчество. И докато четат, че ни боли душата или че сме изгубили надежда, ще си мислят за бялата хартийка. Но това е неучтиво.
Нима е малко поетите да бъдат удостоявани да разказват, че ги боли душата или че са изгубили надежда?
Един от мъчителните дни, когато очите блуждаят от предмет на предмет и душата не намира спокойствие никъде. През целия ден мислих за живота си — какъв би трябвало да бъде и какъв не може да бъде.
След вечерния дъжд имаше много червени облаци, които събудиха у мене предчувствие за неописуемо щастие и висини. Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!
Под моя прозорец шуми река. Додето е жега и над спокойните клони и тишината изглежда като че времето е спряло, тя шуми без почивка и промяна и прилича на отчаяно усилие да се измери не времето, а някаква непозната вечност.
Шуми водата в ушите на тревожния човек. При тая безкрайна, еднообразна мелодия цялата тежест на живота ми изглежда като малък бял облак на голямото синьо небе, който не живее дори един ден.
Завърнах се. Отново бях между хора. С истинска страст на раздаваща се душа празнувах завръщането си между живите.
А сега накъде: колко съм уморен, дума не мога да кажа. Шумната радост е силно питие, отрова, която действа, когато човек остане сам. Укорително мълчи изоставената стая и се реят самотнически мисли като обидени приятели, които се правят, че не ме познават. Завърнах се, но по-добре да не бях отивал.
Шест седмици вече няма капка дъжд. Полята горят, над тях по цял ден трепти червена мараня, земята се е напукала, а овошките зреят преди време и капят.
Селяните минават край нивите като отровени и обръщат глава встрани, за да не гледат мъката.
Царевицата е цялата в трева, защото не може да се окопае, докато не падне дъжд. („Каква полза да я загърляме с тая божия жарава!“)
Молебени се правят около черквата и на гробищата, четат се молитви от олтара, но дъжд няма. Заоблачи се, понякога и прогърми, но тогава духва горещ вятър, който носи червена прах и разгонва облаците, а безмилостното небе с цвят на стомана отново блести над отчаяните люде и изгарящите ниви.
Откакто съм принуден да живея тук, сраснах се с хората и с тоя край и ме боли за царевицата, добрата хранителка, току-що покълнала, а вече вехнеща; сушата лежи на душата ми като жарава от палеща жажда.
Дълъг и горещ следобед. Следобед на не една забрава. Има такива дни и такива мисли, като свирене на сол струна или пеене на леко дрезгав алт.
Мечтая за доброта без граници, с която бих искал да обсипя някого, с която бих искал и мен някой да обсипе. Мечтая, а съм сам.
У мене трепти един стих като дар и благодарност, като полусянка на цвете, което е цъфнало, цъфтяло и увяхнало, без някой да го е видял. Сядам, потапям перото — я, каква е тази книга на масата! Хм! Да, наистина, какво всъщност исках да сторя? Да, да напиша стиха! Ох, какъв ти стих! Главата ме боли! Захвърлям перото и се разхождам.
Все пак, все пак, как бих искал да оставя няколко изречения, които дълго, дълго да задържат загрижеността на духа, неизбледнелия летен следобед, малкото тъга и красота от лъкатушните пътеки на живота.
Дъждът затихна. Душата, която отново намери равновесието си, разтваря спомените от миналия ден и казва:
Нима мястото ти е по калните улици, по ъглите на съмнителните къщи? Защо доброволно търпиш безсмисления терор на условията и нещата? Защо си свързал спокойствието си с коравата земя и крехките люде?
Защо не погледнеш над земята и над себе си? Защо си мислиш, че трябва с пръсти да пипнеш щастието? Защо никога не излезеш извън себе си?
Защо живееш недостойно, страхувайки се и изтръпвайки пред жалките блага, които животът презрително ти подхвърля? Защо нямаш спокойна нощ, нито радостен ден? Защо си прикован и безпомощен? Защо си грешен?