Така говореше с мен душата ми тая нощ, когато дъждът затихна.
Вие, които смятате, че сте взели под наем истината, не се появявайте пред очите ми, защото не мога да ви гледам.
Защо крачката ви кънти така надменно по плочите? Сутрин сте доволни от себе си, а вечер броите парите и накъдето да се запътите, вашата надутост пристига преди вас.
По необясними решения на провидението дадено ви е да управлявате, а вие си мислите, че провидението е във вашите ръце.
На всичко, което не е заложено у вас, отговаряте с отровна храчка; който ви докосне, дълго ви помни!
И макар че всеки ден свеждате глава пред Бога, сърцето ви стои изправено и всичките ви мисли гъделичкат вашата суета.
О, видях вашата правда и вашата истина — и не се появявайте пред очите ми, защото не мога да ви гледам!
Идеше ми да плача. Бях на кратка разходка и минавайки край една къща, неочаквано чух пиано и ниски алтови тонове. За първи път след година и половина чух музика, понесе ме вълна. Сърцето ми се сви. Имах чувството, че през светло прозорче съм надзърнал в хубав, незабравим, но завинаги изгубен свят. И като се сетих, че освен този свят, в който живея с тихата си мъка, има още един, по-хубав и по-висш, обзе ме не щастие, и черна тъга.
Идеше ми да плача.
Миговете на спокойно блаженство и радост са толкова редки. Като седях под овошките, си мислех как отминават годините ми и как цялата младост мина, без да ми донесе весели минути; тогава се появи вятър и ме лъхна мирис на трева, като че докоснах вечността, и без капка горчивина ми стана ясно, че моят дял от радостта е изпил някой друг, а за мен е останало съвсем, съвсем малко. Но това, че друг е изпил моята чаша, не ме изпълни с горчилка, а с някакво почти радостно спокойствие.
Слънцето залезе зад големия ясен, извисен като корона над хълма. Укротиха се и изведнъж изпъкнаха цветовете, които трептяха на слънцето и се сливаха в светлозелен воал. Зазвънтяха нови гласове, от гората се обадиха косове и на пътя под мене чух разговор, какъвто досега не бях чувал. Планинските титани се очертаха по-релефно на бледото небе, а от сянката на боровите гори долините хлътнаха по-дълбоко.
Сякаш изчезна бляскавият воал, който засенчваше очите ни.
Веднъж прекарах деня с двама йезуити. Странни хора, имат свой начин на любезност, леко отблъскващ. Изненада ме общителността им. Те свеждат разговора до тясна, безразлична тема, строго я ограждат и после се движат привидно съвсем свободно; смеят се, шегуват се и се забавляват, аз се увличам и разпалвам, както винаги при искрен и сърдечен разговор, докато изведнъж един жест, един поглед или една пауза не ми припомнят нещо неопределено неприятно.
— Е! Така е, какво може човек? Нищо. Ето аз например…
— Ааа, плеврата, това не е шега (уверява някакъв възрастен господин).
— Кучи син, негодник! А преди…
— Божичко, божичко! (проточи женски глас като край на някакъв тъжен разговор).
— … Лесно е да се приказва, ама я да опита с тая заплата…
— Не, първо тя ми каза, мъжът ти е, каза, войник, а ти си отвори, каза, кръчма, та любовниците да ти идват по-лесно…
(Така крещи някаква жена, продължавайки навярно спора от съда.)
— … Първо една мобилизация, после втора, после войната; взели стария му баща като заложник, останали жените и децата сами — Бог да пази (разказва басов глас, спирайки се на ъгъла и явно броейки на пръсти всички неволи).
— … Очите ми да изтекат, ако съм помислила дори.
— Два пъти си идваше в отпуска и точно когато беше последния път…
Така се развива пред мен този тесен пояс от живота, а аз притварям очи, докато зад гърба ми минават тези люде, всеки със своята неволя и мъка.
Някъде преди пладне. Седя в градината на слънце, облегнат гърбом на високата ограда. Отзад покрай оградата минава улица, която точно тук прави завой. До мен достигат възклицания, гласове и откъслечни разговори и замират, щом хората завият по улицата.
Нека не ти е мъчно за самотата и мълчанието, които царят около теб. Може би съдбата е намислила за теб нещо добро, може би това е нечия стара молитва, която те заобикаля с тишина като защита, може би в твоето мълчание лежат заровени слова, които носят вълнение и нещастие.
В самотата твоят кораб е спокоен, дясната ти ръка е на кормилото. Лудо сърце, нима ти е мъчно, че буря не те тласка към безпътица?
Нека си починем в тишината и над спокойната вода нека благодарим на съдбата за всички злини и теглила, които не са ни сполетели.