Към края на лятото всичко зрее и кръвта у човека не може да си намери спокойствие; картини на радост населяват съзнанието ни.
Сутрин между стеблата и плетовете блестят и се люлеят нишките на паяжината и капките на росата. (В какъв ритъм само се поклащат стеблата и редиците на храстите!) И всичко около мен изглежда като останало от някаква игра през изминалата нощ.
Есента е като усмивка, многозначителна и тайнствена, над цялата земя.
Тогава кръвта оцветява погледа ми, никнат копнежи, дълбоки като бездни и стари колкото света, и пред очите ми се очертават загадъчните форми на женското тяло до неприятни размери и фатални символи на нещо велико, упойващо, смъртоносно.
И кръвта, която носи в себе си всемира, спира в главата.
Раста и ставам голям и безименен като небето по пладне, син, горещ безкрай, по който неспирно блуждае един копнеж; огромно огнено слънце се люлее от едното до другото слепоочие.
И тези очи са залутани метеори по безпътиците на търсенето.
Всичко зрее с шума на страстната игра според вечните и вечно еднаквите закони. Мощен вятър ме огъва и аз линея като папрат в усое.
Има мислители, чиято философия не е друго, а своеобразно душевно удобство, някакво римуване на мисли.
У мене истината се бунтува и ми става противно това стилизиране на душевния живот, тази любов към реда и насилственото търсене на симетричност.
О, тези блажени мислители, които се опияняват от несъществуваща хармония, в хода на всички събития те внасят някакъв ред, целесъобразност и смисленост, както пътникът неврастеник чува мелодия в тракането на влаковите колела.
Бях принуден да се движа и разговарям с много хора. О, тези много хора, които непрекъснато, без умора, с лакоми пръсти се ровят в тъканта на моя живот!
О, колко пъти съм се връщал в къщи потресен, раздразнен от разговорите и погледите, обиден, огорчен, с ограбено сърце и разплакана душа, със съмнение в любовта, в приятелството, във всички чувства, които хората разменят помежду си!
О, тези много хора, с които всъщност нищо не ме свързва!
Като единак ме приема тихата ми стая със своята укорителна тишина, сред която съвестта се чува като удари на лош часовник и не ти дава да заспиш. Колко е дълъг и тежък пътят, който води от компанията до дома, посипан с потайни мисли и засади от разкаяние и тъга.
През целия път и в тихата стая, дори и преди да заспя, все една и съща мисъл: можеше да мине и без това.
Мъгла, сливите се огънаха и съвсем ясно видях как от единия към другия край премина сянка. И по мокрия път във воал от дъжд в нашата котловина навлезе есента с всичките си тежки знаци.
Дъжд през септември. Прохладен вятър, задъхан и сериозен като глашатай, се зададе от западните склонове, а после — първата капка и с нея първият сух лист. Когато облаците легнаха върху скалите и смърчовете, откъм тъмните планини, вечно мъгливи и мрачни, заваля силен дъжд.
Нервният ритъм на проливния дъжд затропа над главата ми: леки тръпки по тялото, топлина и тежест около врата.
Тръгна първото поточе. От клисурите между планините лъхна хладина, зловеща и неприятна. Бръшлянът се впи по-здраво в плета. Слънчогледите заклатиха старите си уморени глави. Започнаха да се отърсват и поглеждат двата олеандъра, които зимуват в мазето и все се страхуват от хрема.
Из градината плъзнаха шепот и повиквания, предсмъртна тревога на изсъхналия зеленчук и повалената трева; малко тъмночервено цвете, поело повече дъжд в лакомо разтворената си чашка, наведе глава като човек, който е препил и не се чувства добре.
За миг тарабите потъмняха. От топлата земя в равнината под мен се издигна лека прозрачна мъгла.
Есенното слънце, което толкова бърза, залезе, пламъкът му, краткотраен като спомен за покойник, още се вижда зад горичката.
Калдъръмът е покрит с орехови листа, а в градината шибоите показват черното си семе. Преплетени по ъглите, все още цъфтят грамофончетата, тези скромни цветя без мирис и красота, които винаги кичат нашите дворове.
Дъхът на изчезването и на чистото смирено умиране никъде не се усеща така силно, както по дворовете на нашите стари къщи.
Големите и тежки покриви са позеленели, а по краищата са нащърбени от дъждове и ветрове, от студове и суша като крилете на огромни застарели птици.
И самите стени, прозорците и вратите, грижовно почиствани и белосвани, правят впечатление на нещо вековно и старо, старо колкото камъка и земята.
Старата гостна стая с дъбовите си пармаклъци, които са видели всички гости, запомнили всички погребения и всички радости в къщи, белият, старателно измит калдъръм, над който са минали стотици есенни дъждове и са цъфтели стотици пролети, запазената, леко потъмняла белота на фасадата и прозорците с мрачен поглед, всичко има подчертано обиден израз, който казва: Простете, но у нас обичаят е такъв!