Около нашата къща винаги съм чувствал дъха на умирането (дори като дете, преди да познавам други краища). И днес тя стои с лице на човек, който спокойно слуша смъртната си присъда.
И се изправиха умората и страхът, този черен товар, страшен и вечен, с който съм се родил, седнах в сянката му и заплаках.
Слънцето ме е напекло. Косата ми е сякаш опърлена и сплъстена от водата и слънчевите лъчи.
Седмиците и месеците ми преминаха светли и спокойни. Обикновеният живот ми създаваше радост, а самото движение на мускулите, на ставите и сухожилията ме изпълваше с приятно чувство. С часове лежах гол на горещия пясък, чувствах как от моята плът лъха неопределен мирис, какъвто излъчва на слънце здравото човешко тяло.
Нощем крачех свеж, силен и горд, газейки пред себе си сенките, докато душата ми се разливаше като блесналите спокойни води в нощта. (Божествени са засмените сили, линии и ритми на човешкото тяло.) Тогава всичко в мен беше ясно, просто и велико като сиянието на небето, свиренето на вятъра и пътя на облаците: без съмнения, без цел, без въпроси.
А като дойдоха мъглата и дъждът, и първото предчувствие за есента, изведнъж в най-съкровения кът на душата ми почна отдалече и зловещо да се спуска мрак, като облак между планините на кръгозора. Появи се страх.
О, никога неизказана напълно бързина, с която младостта минава! О, есен!
Като стена от мрак, вятър и мъгла пред мен.
Кажете ми къде има любов? Кажете ми къде да избягам от злото, кажете къде да се скрия от омразата? Омразата е около мен като отражението около пламъка. Има ли Място за душата под звездите? Има ли светъл миг на отмора? Има ли чисто и високо място, където не стига ужасът на земята? Жал ми е за човека.
Ромони водата в улука, минават нощните часове; имам чувството, че почивам под планини от влажен мрак. Въображението ми е уморено, а в просъница непрекъснато ме измъчва твоят силует.
В черна дълга пелерина, под която се подават бели дантели. Ти вървиш по мрачния коридор към моята врата, с лице на жертва, но не с израз на страх, а на тежка мъка. Крачиш бавно и тихо, в лявата Ти ръка трепти светилник, а с дясната го закриляш от вятъра.
Виждам те все така, как се блъскаш и промъкваш със светилника в ръка към моята врата, вървиш по сумрачния коридор, но все не го извървяваш докрай. Цялата ми душа примира от съчувствие и трепери като светилника в твоята ръка, но Ти нито можеш да дойдеш при мен, Нито можеш да се върнеш, а вечно се блъскаш из мрачния коридор.
Ромони дъждът в улука, нижат се нощните часове. Когато искам да заспя или с вик да се освободя от страшния сън, ужас стяга гърлото ми и отваря очите ми.
Животът е дълъг и труден, как да го пребродя, когато ме обземе умора и желание да умра?
— Облегни глава на нечие рамо, засей нивата и храни децата си, потърпи и животът ще мине.
Годината е дълга и оскъдна, как да я прекарам, като дойдат трудните месеци?
— Помисли, че е имало и по-трудни, че ще дойдат и по-добри, и изтърпи; годините минават бързо.
Месецът е дълъг и труден, как да го преживея, като ми дотегнат изпълнените с грижи дни, които нямат край?
— Месеците се сменят, минават бързо, а с тях минават и грижите.
Денят е дълъг и сив, как да изтрая, когато ме умори и натъжи?
— Дните текат бързо. Потърпи! Ще донесат радост и ще отнесат мъката.
Часовете са дълги, безрадостни, как да ги преодолея, като донесат страх и тъга?
— Часовникът ги отброява бързо, ти работи и забрави, ще имаш спокоен сън и радостно събуждане.
Минутите са дълги и мъчителни, кой ще издържи, когато ни завладеят горчиви мисли и разкаяние?
— Да, но моли се на Бога, сине, в тежки минути да ти дари утеха!
Слънцето залезе. Дълъг наниз редки борове се очертава като изящна тъмна дантела на ясното, бледо небе. И земята видимо диша. А къде е мъката, която допреди малко ме гнетеше? За какво ли да тъгувам?
Бъди храбра, душо моя, търпелива в самотата и постоянна в колебанието на страстите!
Пътят се помрачава и споменът ме измъчва, но нищо още не е изгубено. Всичко е тук: старото сърце, което бие по вечните закони по-бързо или по-бавно, младата кръв струи, гърдите, които поемат въздуха като лек, и душата страдалница, и мечтите, пазени като златно везмо, и свещените завети, и царствените мисли, неизявени, неопетнени, добрите основи на живота, неизхабени и будни.
Спокойствие. Спокойствие на слънцата, които се раждат и залязват по законите на вечната търпелива природа.
Две години вече моята надежда напъпва; две пролети студът я попарва, но тя отново напъпва.