Пресен сняг лежи в мълчаливата белота, под него на дълги черти се подават есенните бразди като черен скелет. Под оловното небе са потънали в сън сивите далечини. Гробището и черните ели стоят под снега като рота, спряла в похода си.
Каквото и да предприема, от мъката си не мога да се освободя; няма заминаване и няма връщане, защото тя е всякога под мене, както безкрайният океан под уморената птица.
И все пак, докато имам дъх, топя ледените цветя по прозорците си, защото имам душа, която не може да не се надява.
И под стотици затворнически свечерявания ще запазя светлите предели, в които моята надежда напъпва.
Много добре зная колко жалки са жените в своята дребнава алчност, суета и лъжа.
Зная колко е жалка и плитка хитростта на блудницата, но едва ли има развратна жена, в която след дълъг разговор, след като отшуми пороят от лъжите и хвалбите й, да не блесне искра на доверчивост и истинско чувство.
С мъжете в повечето случаи е обратно. Колко често, когато се запознаем с някого, си казваме: ето нов приятел, а само след няколко дни другаруване, крещи вече гладният „аз“ и комичната, противна себичност.
Мразовита нощ, каква радост е в такава нощ да гледаш звездите, милите звезди, потрепващи тайни, добри приятели на всички самотници.
О, Касиопея, сестрице, на високия прозорец на проклетата градска кула, когато никой не знаеше къде съм и не смееше да пита, ти везеше на моите решетки своето златно везмо. Чувстваш ли, Касиопея, как тази нощ ти благодари с поглед твоят благодарен брат?
О, Коси1, юнашка чето, които сте казвали на дядо ми, че е минало среднощ, когато, пийнал, е крачел по Сараевското поле, връщайки се от седянка.
О, Коси, странни пътници, какво мислите, ще грейне ли скоро моята зора?
Здравей, Юпитере, царска звезда, триумфален пламък, и вие, млечни пътища, небесно изобилие, посипано по блесналите сини поля, и вие, безбройни безименни сестрици!
Колкото по-дълго ви гледам, о, звезди, вашата тайна става все по-голяма за мен, защото вашето трептящо сияние се сплита в златен плътен воал.
Какво ли предвещава вашето сияние?
Погледът ми бледнее, главата ми се мае, шуми и звънти; умората ме хвърля в сън, но и в съня си сънувам тайната и търся отговор.
Звезди, звезди, вие сте златната трептяща основа на вселенската тайна. Защото над всички злочести прагове, където секва силата на моето познание, срещам вашето трептящо студено злато:
на високото небе,
в глъбините на морето, когато нощем блести,
в окото на микроскопа,
в очите на жените, които се смеят или плачат,
и по сталактитите в тъмните пещери?
Звезди, вашето трептене не е ли като шепот, който ни довежда до отчаяние, когато напрегнато го слушаме и все не можем да го разберем?
Звезди, ще прислоня уморената си глава, ще накарам да млъкнат гордите въпроси и ще помоля Бога да ви изпрати на прозорците на моите братя в тъмницата, за да им занесете утеха, както някога носехте на мен.
Едно утро.
Блести дълбокият пресен сняг под руменото слънце на зимното утро, по него ясно се очертава изящният орнамент на градинската врата с тънки синкави сенки.
Сънувах, че ме е сполетяла голяма злина, някаква болка на душата, тежко страдание. Бях безпомощен и съкрушено молех Бога да ми помогне, да изпрати спокойствие и светлина по моите пътища, да ме изведе и утеши.
Червенината изчезва, слънцето се изкачва все по-високо, по-силно и по-златно, сянката става по-къса и по-тъмна. Под небето и слънчевия блясък снегът блести в милиони радостни искри. Гледам безмълвно.
Би трябвало много повече да внимаваме за думите си, особено когато сме навлезли в години.
Де да бяха думите краткотрайни като звука, който ги е произнесъл. Но често те оживяват с годините, като срамни рани болят, парят и тровят живота.
На какво се дължи тая злощастна потребност да се говори и защо често пъти имаме толкова малко състрадание към собствената си душа?
Една химера, за която един човек е дал живота си, се нарежда между коронованите истини.
Всички, които страдат и умират за своите истини, са едно с Бога и човечеството, и са наследници на вечността, съществуваща само за вярващите и страдащите; те са основният камък на бъдещата сграда на новото човечество, която след всички мъки и заблуди все пак ще се осъществи като божия мисъл на земята.
За какво ни е този живот от петдесет години (една от друга по-тежки!), ако някоя свещена истина не му дава сила и красота и не го продължава в сияйна вечност?
Недейте да треперите като че светът е студена и празна стая, никога, никога не крийте душите си, защото прекрасно и необяснимо е възкръсването на истините.