Има нещо, което кара дори най-силните духом да положат поне веднъж душата си в чужди ръце и да играят va banque.
Има нещо, което ни тласка към този страшен риск да играем с вероятност, която е повече от вероятността, че ще ни се присмеят, че ще затворим в себе си ранената душа и ще загубим приятеля.
Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят.
Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.
Не искам повече да чакам какво ще ми кажат хората, ще поживея може би още малко, може би бедно, но утеха повече не очаквам. Дори ръката, която ми дава по нещо, ме изпълва със страх и отвращение като змията.
Не искам по лицата на минаващите жени да диря изчезналото си щастие. Нека съм сам и нека ме боли, но очите ми да бъдат наведени и устата — безмълвна. И в тишината си, изтъкана от болка, ще поставя зараждащата се мисъл като люто биле върху раната, която не ми дава ни да живея, ни да умра.
Когато умра (никой не чака смъртта прекалено дълго), може би тук-таме някой ще спомене името ми. Живият суетен човек мисли и за тия неща.
Може би по пътищата на духа, където са пропилени моите усилия и неуспехи, ще блесне за кратко тук-таме споменът за мене като мимолетен пламък на светилник, като напомняне на новите пътници пред кривите, напразни пътища. Може би споменът за мен ще трогне нечия душа.
Не вярвам, че в гроба ще ми бъде по-топло от тези мисли, но тая сутрин мисля и за това.
С 39 и мога да чета. Никой не би повярвал, че и с температура мога усилено и продължително да мисля.
Имам чувството, че от очите ми блика огнен дъх, в гърдите си изпитвам не силна, а неприятна болка, която в съзнанието ми наподобява представата за сивота и за счупен къс дърво с изострени и бодливи краища.
И двете представи болят грозно и дълго. Струва ми се, че нещо огромно се е пъхнало в устата ми и непрекъснато проверявам дали мога да стисна зъби. Чувство на гадене и умора, която не ти дава дори да гледаш. Но мисля, мисля много, бързо и както трябва. Не бих могъл да кажа коя мисъл се явява първа, защото изглежда, че всички идват заедно или едната ражда другата.
Всички неизпълнени задачи, всичко, което възнамерявах или трябваше да предприема, всичко е тук и странно колко точно и определено зная какво е трябвало да направя и по кое време.
Така в повтаряща се треска изгарям ускорено и безполезно.
Мисъл в нощта, когато ме събуди вятърът. Най-голямото нещастие и най-страшното наказание в моя живот е това, че съм осъден да живея сам.
Непрекъснато ме мъчи далечината и болката на раздялата. В същата тази нощ спят всички, които обичам и които ме желаят. Или може би бодърстват? Може би се молят?
Не мога изобщо да заспя, нито да открия причината за това огромно нещастие в мрака.
Безкраен плащ от тъмнина, смърт на всички желания и усилия, един покров за цялата злочеста човешка игра, а накрая трепери безкрайно мъничкото ми сърце, като нещо изгубено в мрака, като кървав печат на съдбата.
Стаята ми често прилича на гробница. Това става преди да се мръкне, когато се чувствам изморен от миговете, изпълнени с мечтания и още преди да е станало тъмно, спускам завесата и запалвам лампата.
Тогава през завесата ясно се вижда, че навън още е ден, а в стаята е нещо странно, което не е ни ден, ни нощ, ни светло, ни тъмно.
Тишина и неестествена вцепененост на вещите и на техните сенки.
Някъде в Полша видях една гробница, в която през витража се долавяше нещо като светлина. Ето и сега: четири сиви стени, предчувствие на светлината през пердето, тишина и вцепененост на гробница. А сложа ли ръка на гърдите, чувам как тихо, но постоянно сърцето бие.
И все пак се живее. Само понякога се случва болката да надделее, тогава се гърча като червей на земята, притискам лице в шумолящата студена трева и в черната жадна земя изричам думи, които нямам кому да кажа.
Само понякога още грешно жадувам смъртта и се оплаквам на невидимия Бог, защото съм орисан с непоносимо проклятие да пропилявам най-добрите си мисли и най-хубавите чувства, невиждано и залудо като цветен прашец върху камък, искри в тъмнината и вопъл във вятъра.