Всяка сутрин нови овошки осъмват в белота. И слънцето напича, листа растат, а орниците се ширват като тъмни вълни през полята.
Доста време прекарвам, следейки тези явления на извечната игра, спокойните благословени събития, които протичат без звук на човешки глас, без окраска на човешка тъга или радост; без да осъзнава целта, природата избуява и едрее, като бурена зад влажните къщи, под наклонените огради.
Дни се нижат като гердан от красота:
Леки малки облаци, които живеят един следобед, но и през този следобед учудени витаят над земята — „бели овчици, извезани на синя коприна“.
Звезда, чието име не зная, всяка вечер се спира на най-далечната точка на моя кръгозор и привлича вниманието ми със самотното си местоположение и със силното проблясване ту на червена, ту на зелена светлина.
Лек, съвсем тих ветрец, който полъхва само през месец март и сякаш разнася мириса на още неразцъфнали цветя, топъл блясък на някое по-добро слънце сякаш милва самотните мъже по косата, както човешка ръка никога не ги е милвала.
Ниска селска стая. Мрак и задуха. Покрити с одеала и дрешки, лежат едно до друго майката и трите деца. До краката им проблясва светла ивица, която се разширява и стеснява според пътуването на луната с облаците.
Детето, което лежи накрая, се събужда и отметва завивката като товар на съня, вдига глава, оглежда се и започва да плаче, отначало тихо и приглушено, а после все по-силно и непрекъснато като дъжд пред зора.
Детето (през плач): … Ма-мо, ма-мо!… Гладен съм, дай ми хляб.
Майката се събужда, но се прави, че не го чува. Детето плаче все по-силно.
Детето: Мамо, боли ме коремчето, гладен съм.
Майката: Тука е мама, душко, недей да плачеш, недей, хайде спи, миличкото ми, хайде!
Детето (през плач): … Гладен съм… искам хляб.
Майката: Нощем не се яде, душко, хайде спи, а утре мама ще даде на Мариан и хляб, и захарче, и баничка, всичко.
Детето: Не искам баничка, искам хляб (хълца детето), Боли ме коремчето!
Майката: Пст! Ето го фра2 Никола, ето го с пръчката!
— А, а! Кой не иска да спи!
(Детето се пъха под завивката, но продължава да плаче).
Майката: Недей, фра Никола, недей да биеш Мариан, той слуша мама, ще спи… ето, заспа.
Детето още хълца, но накъсано и уморено, като дъжд, който спира. Светлата ивичка се стеснява.
Разсънила се, майката взема от стената броеницата и почва да се моли. Устните й се движат бързо, бързо.
Има познания, късни, дълбоки, отредени като дар за хората, които мислят и страдат.
Невъзможно би било да се понесе животът с (всичките му измами, недоразумения и заблуди, ако на човека не е дадена мисълта за Бога на нашата душа, който е убежище, истинско, праведно и чисто.
Когато светът ни отрови и измори и когато като последен видим признак на дълбоко отвращение очите се затворят, за да не гледат поне за секунда злото и грозотата, тогава става така, че в този миг на отчаяние зад спуснатите клепачи пред вътрешния поглед грейва слънцето на ценни, късни познания като награда за всички страдания.
Интересно е да се наблюдава нежността, с която хората гледат себе си. Чували ли сте как със затрогващ глас разказват за сторените им малки неправди? Как до сълзи са нещастни от своята несгода и как обичат да я правят световна и всеобща; как на ударите, нанесени само на тях, придават големи намерения, само за да си припишат величието и достойнството на жертвата.
Чували ли сте как малкият човек разказва за стомашните си болести и Карлови Вари? Или за измъквания и разминавания?
Колкото повече се държиш настрана и мълчиш за себе си, толкова по-плитък и по-глупав ти се струва разговорът на твоя съсед.
Днес беше тежък, облачен ден, още от съмване задуха южният топъл, неприятен вятър.
И сега вие и свири в комина и край прозорците. Цялата къща мирише на дим, на изгоряло.
Вятърът около къщата и нощта, пълна с облаци и неспокойствие, карат човека да чувства присъствието на непознати, недобронамерени сили. Нервите бавно се опъват от безсънието. Вятърът свири в комина. Прозорецът трепери. Покъщнината проскърцва, като че се готви за спане. Навън голите стебла се покриват с първите пъпки и се огъват като моми, които не могат да заспят. Соковете напират и струят. Тъмнината е пълна със зародиши, пъпки, живот, растеж, плод и желания.
Имаше време, когато исках да служа на Истината. Исках да й посветя живота си и да остана при нозете й. Но в нощите, когато не можех да спя, примамливо ме зовяха пътищата и хълмовете, които бях гледал някога, бродейки по света; и огнената река на кръвта шумеше и не ми даваше спокойствие и сън. Мъчех се и водех честен бой. Тогава реших да се посветя на хората, нещата и краищата, които, бродейки, бях видял.