И когато тръгнах по хълма, мрачен и самотен, но свободен и с ведър дух, посрещнаха ме с разперени ръце старите пътища и чуруликането от живия плет, пълен с птички и цвят. Вятърът ме милваше по челото.
А там, горе, не зная дали Истината изобщо забелязваше, че ме няма сред множеството при нозете й, но над пътищата и полята цареше радост.
Единайсет часът през нощта. Някой изрече дума, обикновена и всекидневна, а у мене възкръснаха свидните ми покойници. Вълна от болка ме издигна и спусна. Разговорът продължаваше, а в гърдите болката растеше.
Сега, ето, сънят ме надви, добрата благословена умора на съня, защото иначе кога щях да заспя?
Без подобаващо достойнство ние погребваме нашите мъртъвци. И често се случва някой неволно да изпусне обикновена, катадневна дума.
Утринна молитва. О, Боже, безмилостен създателю, който със светлината си ме събуждаш за мъките на деня, прости ми и бъди милостив към мене, който изричам хули.
Дай ми този ден каменно сърце, което не знае какво е съчувствие, което няма да се поддаде на слабостта и няма да отстъпи пред ударите.
Дай ми в този ден твърда и горда душа, та никой да не види ни мигновената ми нежност, ни вечната ми болка.
Дай ми стоманено тяло без страсти и желания, за да мога от утрото до нощта да остана в своята непомътена самота, да не искам нищо от хората и нищо да не трябва да им давам.
Боже, не презирай молитвата на гордия, измъчен грешник!
Здравей, пролет — тайна, лековита; твоят полъх милва раната ми. Не зная дали ще те преживея и докога, но хвала на онзи, който ми даде да те доживея!
Виж ти, аз, болният самотник отварям широко прозореца си, да блести на слънцето като малко знаме на една душа, която се радва.
Какво означава черната мисъл на човека в слънчевия лъч?
Хей! Хей! Ветре, моя мартенска надежда! Живият човек не може да изгуби нищо, което пролетта не може да му върне; човек не може да бъде трайно нещастен, докато Бог е дал душата да се лекува чрез забрава, а земята да се обновява чрез пролетта.
Здравей, пролет — невидима, всемогъща, за това, че стопляш душите и планините, та водата да бълбука приятно в потоците и радостта да ни залива със светли вълни; за това, че се втурваш с вятър и предчувствия в здрача и цяла нощ тъгуваш под платаните, докато звездите горят и тъпоглавите граждани спят, а на съмване отваряш широко росни очи и пускаш своите чучулиги безброй — веселите ноти — към небето!
Здравей, пролет, сред шума на мътните стихийни потоци, в кратковечния цъфтеж, в човешката надежда, в лепкавите пъпки на ракитата, в жилите на девойките, които вече чувстват божия закон — безсмъртна пролет, поздравява те един умиращ.
Облегнати гърбом на стената, на гарата седят двама войници. До тях са раниците им. Единият свива цигара, а другият вече пуши и държи запалената клечка, докато първият свие своята. Пушат. Продължават някакъв разговор:
— Ех, да бях на твоите години, щях да се измъкна — убеждава го по-младият.
— О, не може, братко! Влезе ли някой в книгите им, лесно не се излиза. Казвам ти, когато ме раниха при Талмин, не е за вярване, ама наистина от мене изтече цял чебър кръв и пак нищо. На повторния преглед оня, щабимператорският, ме пита;
— Как си, старче?
— Тъй вярно, стар съм, господине, как да не съм стар.
Той кресна нещо, тогава се обади по-младият, който говореше така, както ние с тебе.
— И на колко години си, старико? — пита ме.
— Е, това не мога да ти кажа, отде ще знам, моля ви?
Помня само, че май бях големичък, когато дойде окупацията, ходех за дърва и… Казвам им, както сега на тебе казвам, а те се спогледаха и се засмяха; тогава оня, най-възрастният, каза нещо, бог знае какво, а аз си вдигнах панталоните и излязох. — И както тогава, така и днес, десет месеца вече; все ме изпращат на арбайт, а от арбайта — в шпитала3, и докога ще продължи така, не знам.
— Ех, ако си имаше черно на бяло за годините, щяха да те пуснат веднага — твърди по-младият.
— Знае ли човек какво са наумили? В този миг някъде изсвири локомотив, двамата войници скочиха бързо и мълчаливо нарамиха раниците.
Има мигове, когато пред духа с яснота на светкавица блясва цялата ужасна неправда на обществото и неговия порядък.
Има истини, които са стари, всекидневни и изтъркани от дългото повтаряне, но когато, разиграли се между живи хора, блеснат пред очите на човека, без да бъдат казани и подчертавани, а само изписани върху мълчанието на един ужасен миг, тогава тези стари, изтъркани истини получават нов, страшен облик и живеят в душата ни като вечна мъчителна мисъл.