Огледалото е символ на щастие. Защо да лъжа? Днес плаках малко и почти без сълзи, но плаках; тука на тази маса, с гърч в гърлото и лице върху студената хартия.
Не мога да гледам в огледалото очите си, които трябваше да бъдат щастливи, не мога да издържа този поглед; и как да не ме изпълва с тъга този израз на лицето и тази нещастна глава, която трябваше да бъде щастлива?
Около мене нова местност е цъфнала сред пролет; бях съвсем забравил пътищата на трите години, но огледалото ги бе запомнило и запазило.
Не смея да погледна това студено стъкло, което трябваше да отразява едно щастие.
Всички, които душевно страдат, сигурно са изпитвали следното чувство:
Често пъти, както си лежа полузадрямал в мрака, изведнъж ме осенява светла и нова мисъл. В този странен миг между действителността и съня тя прелетява като комета. И макар че изглежда спасителна и велика като откровението, сънят я покрива и тя изчезва като пръстен в морето.
Именно за такива безнадеждни загуби най-малко съжаляваме. Само сутрин, когато се събудим, се появява болка, потайна и дълбока, и безименна тъга през целия ден не слиза от лицето ни, без да знаем защо.
Прекалено много съм се предал на отчаянието и тъгата.
Сам отрових изворите на душата. Движех се с мисли на самоубиец. Подхвърлих божията доброта над себе си и прекърших старите завети на любовта и търпението, на доблестната човешка вяра и сила.
Молитвите на онези, които ме обичат, се изродиха в присмех, защото пред очите божии не се намери душата, която страда и очаква избавление.
Още веднъж трябваше да спусна сърцето си на земята, да бъде газено и да моли. Още веднъж от върха на самотата се заклех да бдя и чакам, да бъда търпелив.
Често ми се струва, че не всичко е изгубено по ветровете и безпътиците. Често ме радва мисълта, че отчаянието, хаосът и лутането са само необходима преходна форма. Често ми се случва да чувствам как излизам, несигурен и опиянен, от всичко, което е минало, и заставам на твърда почва извън себе си, откъдето се разкриват кръгозорът, пространството и свободата.
Често ми се струва, че съм силен и решителен, че вече съм достатъчен за себе си, че съм се извисил над робуването на тялото и властта на съдбата и че само трябва да седна и да сложа ръка върху делото, да работя с ведър дух и смирено сърце дълго, упорито и вдъхновено като старите златари.
Често ми се струва така. Но още по-често денят ме повлича след себе си и се блъскам и скитам от немили до недраги, от човек до човек, от лъжа до лъжа и от болка до болка.
Вечер, докато тревата мирише и щурците свирят, аз тихо произнасям моята поука, най-дълбоката, най-трудната и най-силната поука на търпението.
Накарай да млъкне безумното сърце, което със завист гледа чуждото: чужда жена, къща, деца или каквото и да е имане. Стегни сърцето си, защото ти не трябва да имаш нищо, което врагът би могъл да ти отнеме — ненараними са само онези, които нямат нищо — ти си роб и недей да притежаваш нищо.
И ако у хората се роди надежда за добро, ти остани спокоен и чакай, не позволявай чувството да подкопае вниманието ти; ти си роб, ти не се надявай.
Хората лесно забравят и когато им дойдат празнични дни, те нека пият, пеят, танцуват и се любят, ще канят и теб, но не забравяй, че твоята радост е още далече, ти си роб и не се радвай с тях.
Аз, грешникът, човекът на съблазните и на този свят, в плен на съмнения и страсти, имам на масата си един образ на Богородица: Mater Redemptoris a Sassoferato . Кротки са очите й, които напомнят за дните на спокойна радост; разпятието още не е хвърлило своята сянка върху лицето й, върху него почива само Предчувствието, като тънкия воал на грижата върху лицата на девойки, измъчвани от съмнения.
И докато пиша неспокойните редове, нейните тъжни и загадъчни очи гледат встрани като благ укор.
И тези, които са ми най-близки, които воюват с мен, и те са поклонници на шумната радост.
Те са войници, аз съм безделник; на моя герб има черен воал; те се борят за победа, а моята борба няма край.
Когато те слязат като победители в равнината, ще запеят волната песен след боя, отекваща надалече, а аз ще забия своето знаме в самотата и ще стягам колана за нови пътувания.
Късно през нощта. След като поработих добре цял ден, след като ме намъчиха хората и разтревожи животът, след като изгазих толкова кал, нагледах се на неволи и срам и се наслушах на болки и лъжи, сега съм с бремето на своя живот и с тежката злочеста болка в гърдите.
Хвала ти, Боже, за мъката на деня и спокойствието на нощта, за краткия живот и голямата загадъчна смърт, нека са благословени решенията Твои, според които идваме на тоя свят и си отиваме от него, след като сме се нарадвали и намъчили. Огромни и непонятни са плановете Твои и ясно е, че ние не можем да видим ни посоката, ни целта им и трябва смирено да ги приемем; но трудно е да бъдеш човек, Господи.