Когато детето се роди, орисницата отреди:
Ще бъдеш от силните и смелите и когато за първи път чуеш думата „щастие“, ще пожелаеш да я дадеш на целия свят, но един-единствен човек ще забравиш и никога няма да бъдеш щастлив.
Ще бъдеш може би победител на страстта, извисен над земната кал, ще почувстваш бялата радост на чистотата и висините, но щастлив никога няма да бъдеш.
Ще бъдеш може би веселият син на земята и ще почувстваш цялата радост на насладата, топла и неописуема като пулсирането в нежните гънки на жената, но щастлив никога няма да бъдеш.
Ще ти бъде може би мъчно за света, но ще победиш и своята мъка, и света, и като станеш победител на всичко, ще умреш с усмивка, която всичко разбира и всичко прощава, но щастлив никога няма да бъдеш.
Презирам блясъка на високомерието и фалшивия стих на поета, отвръщам глава от онези, които са добре и у които душата мълчи.
Обичам бедните и славя беднотата, и онези, които имат тиха, нежна радост, надежда и страдание.
Тебе, бледа и хубава девойко, която шиеш ден и нощ в сянката на белите пердета с копнеж за щастие, което Бог ще ти дари за твоята хубост, за верността и дългата самота.
Тебе, снажен, приведен селянино, който в кротките си очи по цял ден носиш образа на безкрайните тъмнокафяви бразди, а истинолюбивата ти уста под гъстия рус мустак произнася обикновени думи, тебе, който, след като си се наработил, се връщаш у дома по здрач с уморените волове и докато младите ти поливат да измиеш ръцете си, чувстваш как разгорещената пролетна земя бие с ритъма на здравата ти кръв, а после, когато си почиваш под ореха на двора, изпитваш топло и дълбоко чувство от свършената работа.
И тебе, скромен и непознат студент по химия, който седиш на тясната масичка между двата прозореца край малката лампа, гледаш през отворения прозорец парка и планините и слушаш как на покрива на лабораторията гукат гълъби. Твоите будни очи спокойно и съзнателно гледат утрото. Бодърствал си цели нощи в работа, в отрицание си прекарвал дните, а тая сутрин си победител. Задачата е решена теоретически и практически. Тук е развитата формула, тук е разтворът с всички реакции и ти весело и свободно чакаш стария професор; главата ти почива върху дясната ръка и в дъното на душата бъдещето ти се усмихва.
И всички, всички вас, които се трудите, изтривате потта и упорствате, и ядете свой хляб, всички вас, непознати, които гордо минавате през света и честно и смело носите в ръце своя живот.
Висока синеока госпожо от Марибор, ако тази сутрин — потънал в радостта на цъфналите овошки — си спомням за вас, вярвайте, то е без горчилката на неизпълнено отмъщение; аз за щастие забравих, а и нямам какво да прощавам, защото и тогава съжалявах еднакво и себе си, и вас.
Да, във вашия град, непозната синеока госпожо, узнах какво значи да вървиш блед, уморен и смазан по влажните улици, докато на осветените балкони танцуват безчувствени мъже и сурови жени. От вас разбрах какво изпитва окованият, безпомощен роб, когато плюят в лицето му.
Това беше отдавна и аз за щастие преодолях всичко. Но неволята е навред; може би някакво нещастие е сполетяло и вашата къща с балкона; жал ми е за вас тая сутрин, като си помисля, че понякога във вашата болка може би и нашите бледи, изпълнени с укор лица смущават неспокойния ви сън.
Късно в нощта (след дългия ден, в който бях с много хора и чух много неща) седя и мисля. Жал ми е да се разделя с мислите си и никак не ми се спи. В нощта и тишината излизам леко от себе си, загледан в случките и тяхната обратна страна.
Самият факт, че живея, ми дарява спокойна радост.
Изпитвам голяма любов към хората, към техните дела, към щастието и нещастието, греха и страстта и цялата болка, която те носят, към борбите и залитанията, заблудите и страданията, и жертвите, към всичко човешко на тази планета.
Изпитвам мигновено, ала неописуемо щастие, че и аз пия капка от непресъхващия извор на човешката радост, че за миг и аз понасям частица от големия кръст, който човечеството носи.
И всичко, което погледна, е песен, и всичко, до което се докосна, е болка.
ЕПИЛОГ
Много си самотен и дълго мълчиш, сине мой, буренясал си в мечти, изморен си от броденето на духа. Видът ти е унил, лицето ти — бледо, ресниците ти са дълбоко спуснати и гласът ти наподобява скърцане на килийна врата. Излез в летния ден, сине мой!
— Какво видя в летния ден, сине мой? Видях, че земята е силна и небето вечно, а човекът — слаб и кратковечен.