Почувствах, че прекалено рано съм се отделил от хората, че съм самотен и нещастен.
Скалата бе обрасла с дебели лишеи и мъх; те приличаха на малките сърцеобразни възглавнички, на които жените забождат иглите.
Бях гол и сам в първите сенки на здрача, които винаги смущават човека в чужд край и край тъмна вода.
Никъде нямаше никого. Напразно търсех опора в себе си; и паднах като камък върху камъка, и облегнах лице на покритата с лишеи скала; тя топлеше като живо създание, което дишаше, но не ме чуваше, нито пък разбираше; а златната връзка с хората лежеше на дъното на реката, завинаги изгубена. Бях на осемнайсет години и природата ме отблъскваше, защото грешно бях прекъснал връзката на любовта.
Но още веднъж обнових връзката (кървавата сълза на рубина на тънкия златен обръч).
Беше славно и много весело, вече се очертаваха и надежди, но тогава отчаянието отново удари своята камбана, неспокойствието пак ме понесе. Сбогом, равновесие! Обърках се в мислите, сторих грях на човешка душа! И една нощ отново се появи знамение.
Кеят се губеше в мъглата, с него изчезваше и безкрайната редица лампи. Тогава приятел ми беше брутален и безбожен човек, наричан Бараба, навярно така е изглеждал онзи, когото са пуснали, за да разпнат Христа. Косата му почваше над самите вежди, така че нямаше място за челото. Спеше денем и бе кривоглед.
Пиех вино, червено и тежко като нещастието. Ясно ми бе по кой път съм тръгнал.
Вървях като отровен. А когато алкохолът ме надви, цяла нощ беснях. Последното, което видях в голямото огледало, бе: аз лежа с восъчно лице, а около мен блудници — една държеше портфейла ми и броеше банкнотите.
Когато се събудих, намерих се в малък, току що засаден парк, смокингът ми бе мокър, а ръцете ми — кървави от потрошените чаши, кървави и голи.
Разхайтени деца напук ми бяха нахлузили дървен обръч на врата и край мен съчувствено и учудено се усмихваше градският стражар, който ме събуди. Засрамих се от слънцето.
Така завърши нощта, в която загубих втория пръстен, последната връзка с хората. Тюркоаза и бисера (тихата вяра, дара на кръвта и миналото, корена на личността и завета на много поколения) — всичко погълна реката в чужбина.
Кървавата сълза на рубина (гордостта за мъжа, любовта на жената, единственото щастие и смисъла на живота ми) бе откраднала безименна нощна жена.
А тази есен с пръстен, който никога няма да загубя, с болката на жертвата, съдбата ме свърза с човечеството, което чрез страдания върви към истината и доброто.
Имало ли е поколение и в поколението отделни люде, върху които да е легнало толкова тежко наследство, върху което да са стоварени неизбежни проклятия на расата и кръвта?
Страшен е ходът на историята: прекалено тежко е бремето на миналото и повелите на бъдещето за тия тесни плещи.
II
Пътувах вече втори ден (с чувство, което няма име, а болката преминава в безразличие, както нажеженото желязо става бяло), когато в купето ми влезе един свещеник, як и млад мъж. Заговори със спътниците. Аз мълчах. Отговорите им бяха глупави. Той се ядоса и млъкна.
Изведнъж се обърна към мен: „Господине, вас навярно ви гнети голяма мъка!“ Отговорих неопределено с две думи. Млъкнахме и двамата, след малко се разделихме.
Какво ли бе видял този човек на лицето ми? И какво го бе накарало против общоприетата дискретност и учтивост да стори такава грешка?
Положително много хора през целия си живот дори не подозират, че по света има несретници.
Ето вече двайсет и един ден съм свободен и непрекъснато съм сам. Наблюдавам пъпките и цъфтежа и все пак не мога да се освободя от мисълта за хората.
Тази сутрин, на слънцето, цялата човешка история ми се видя като клане на невинни, като черен ковчег, чийто ключ е хвърлен в морето. И първите, които са загинали за същия Христос, са били невинни.
Когато неволята нарасне и страданията се заредят, когато болката почне прекалено много да боли, тогава душата ми се обръща, изпълва ме упорството и безогледното, злобно равнодушие, и клетата гордост на онези които премного страдат.
Не ни удряй прекалено много, Господи, и не ни слагай товар, който не е по силите ни, за да не помръкне в нас Твоето сияние и да не станем пленници на злото.
Леденият вятър от Влашич се въззема черен и огромен като кулисите в трагедия. Днес бях в града и видях едно лице което ме гледаше с такива зверски очи, каквито не съм виждал в най-страшния си сън.
Върнах се потен и уморен. Сега, докато се разхождам из сливака, ме пронизва леденият вятър, а в душата ми непрекъснато пламти брегът с горещия пясък, на който остана моята недостойна мечта.