Крепи ме мисълта, че цялата земя е населена и пълна с форми, твари и зародиши, че животът е по-силен и по-издръжлив от смъртта. Крепи ме и утолява поне за миг силната ми жажда за вечност.
В живота ми нощите са били винаги злочести. В мене са изниквали чудеса и хаос е бучал. Обуздавал съм големи страсти, водил съм битки, търпял поражения и прославял победи.
Кръвта ми са пили сенки, които нощем спохождат духа. Ту съм решавал, ту съм обърквал безброй загадки на живота и въображаеми несъгласия.
А през това време навън нощите минаваха като божии благословии, летните нощи с разкошна тъма, много луни и зимна ведрина с насълзени звезди.
Лошите мисли и черните предчувствия на един меланхолик имат страшна точност, колкото и да изглеждат на здравия човек абсурдни и неточни.
Меланхолиците са като трепетликата, която трепти и тогава, когато другите стебла не чувстват вятъра. Като актьор, който още зад кулисите хвърля сянка върху сцената, така се появяват случките в сънищата и предчувствията на меланхолика.
За здравия човек център на мисленето е животът и неговите въпроси, а за меланхолиците — смъртта и нейните тайни.
Те боледуват от хипертрофия на душата. Те са като гол охлюв, който, хвърлен от палави деца в тръните, се гърчи и превива, но накъдето и да помръдне, в тръни се блъска. Те са в пълна дисхармония с тази борческа и корава планета.
Знамената не бяха спуснати наполовина, не биеха и барабани, покрити с черна чоха, не ехтяха тръби, изпълнявайки тъжен марш, и камбаната не биеше, защото още от есента нямаше камбана; всичко бе обикновено и спокойно, когато почина селянинът Никола Балта.
Жена му, мълчалива и рано остаряла, като слушаше как рендосват дъските пред къщата, плака цяла нощ и на другия ден до след пладне, а когато вдигнаха и понесоха покойника, тя припадна, две жени останаха при нея да я мажат с ябълков оцет и светена сол.
Погребението вървеше по хълма бавно, защото ковчега носеха немощни старци, а бяха малко и нямаше как да се сменят. Свещеникът, угрижен и болнав човек, трудно влачеше ботушите си, но псалмите пееше хубаво и весело. Жените се молеха.
Носеха го по селския път, край който бяха нацъфтели овошки, надвесили клони еднакво милозливо над всеки минувач.
Погребаха го набързо и се разотидоха, а тутакси след това заваля ситен и обилен пролетен дъжд; пръстта върху гроба, с която той цял живот се бе борил и водил война, се ронеше и слягаше.
Така погребаха селянина Никола Балта. А беше едва на 54 години.
Много чести са нощите, когато вълнението не ти дава да заспиш. Вълнението, което отначало ти е приятно и скъпо, но колкото повече навлиза в нощта, става все по-тежко и по-мъчително.
Тежко е на душата, когато чувствата, свързани със случки от нашия живот, не умират заедно със самите случки. Дори когато изчезне лицето, когато изчезнат местата, които са били основа за тези чувства, те остават живи и свежи, и то не като спомен, а истински и силни като в деня на преживяването. И тъй като са загубили всяка реална основа, те събуждат болка и копнеж, разтърсват душата като незащитено стебло, хранят се с вълненията, крадат настоящето и тровят бъдещето.
И често в нощта се питам: откъде това вълнение?
Всяка затворена врата ми се струва като безмълвна закана. Вижда ми се като коварна уста.
Когато я гледам на луна, за миг ми изглежда, че черната линия, в която се срещат двете крила, бавно се разширява, че вратата полека ще се отвори и от нея ще се подаде нещо страшно и непознато, което се спотайва зад всяка затворена врата и което в края на краищата очаква всички ни.
До умора и до полуда се нагледах на затворената врата на килията.
Затворени са само вратите на гробищата, вратите на магазините на фалирали търговци, на къщите, в които има болест или някое друго нещастие, и на тъмниците.
Свиренето на заминаващия влак носи в себе си много спомени. В него има нещо мъчително, то винаги напомня за нещо и винаги за нещо различно.
В него са и надеждата, и страхът от тръгването по света, в него са болките от не една раздяла и цялата мъка от безцелните пътувания, младежките вълнения и многобройните напразни очаквания.
В неговия глас говори (чрез спомена) бесът На оргиите и лудостта на годините, в които човек още не се е окопитил, гневът на съдбата, отчаянието на изоставеността и самотата, злочестата привързаност и безсилието на хората.