Всеки път ранява душата ми със спомена и ме трови с копнеж този черен влак в равнината под мене, с бялото знаменце дим и протяжното свирене.
III
Залудо минават дните ми. Най-хубавите извори на душата пресъхнаха. Изгубих връзката с всички, които ме обичат и разбират, тая спасителна връзка, която ни крепи и държи, която дава подтик и сила на делата ни и смисъл на живота ни.
Съвсем съм откъснат. Тъна в забрава. Тъга ме обзема. Виждам се като свещ, която са забравили да угасят и гори цялата нощ на олтара като невидима жертва в глуха доба.
Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си.
Кому да кажа колко ме измори животът? Какво ли наказание е това да живееш глухо и без никакви изгледи, сред хора, на които не можеш нищо да кажеш, а и те нямат какво да ти кажат.
И все така: разменяме си фалшиви ласкателства и мъчително събираме плиткоумието. Не можеш да намериш топъл и искрен разговор, в който познати слова и скъпи мисли да затрептят като огрян от слънцето прах; не можеш сърдечно, с пълна душа, да се разделиш с мили същества и да очакваш с радост повторната ви среща, не можеш да легнеш, да заспиш и да се събудиш спокойно.
Така животът приема маската на вцепенена, безгласна трагичност и дори собствената душа ти се вижда като хубав далечен спомен. А надежда отникъде.
Разбрах, че в тези времена основен и често пъти единствен двигател на човешките дела е страхът, паническият, неразумният, твърде често съвсем безпочвен, но истински и дълбок страх.
Ето, втора година откакто по лицата на хората виждам този страшен и смешен израз, той не наподобява нищо, което обикновено се вижда на човешкото лице.
Това е някакъв напрегнат израз, в който има предпазливост, безмълвно състрадание и най-вече себичност.
Този израз най-много прилича на смешния и непостоянен израз на лицето на дете, което е паднало и после поглежда нерешително околните дали да избухне в плач, или в смях.
В началото може би е имало и други мотиви, но днес главният е страхът. От страх хората са зли, сурови и подли, от страх са щедри, дори и добри.
По-нисшият постоянно се бои от по-висшия. А този, който няма от кого да се бои, той изтръпва от страха, породен от болното му въображение, защото страхът е като зараза, която изпълва мозъка.
Ако можех да надникна в този човек, комуто е наредено да ме мъчи, мисля, че щях да намеря малка, бедна душа, измъчена от съображения и страх от грешки и упреци.
Жал ми е за него и това съчувствие ми причинява болка.
Мисълта клокочи, губи се, връща се, блъска се и се пени от бряг до бряг, като водата в планинския вир между скалите, където не стъпва ни животински, ни човешки крак.
Цялата трагичност на сегашния ми живот може да се побере в една дума: самота.
Мъката и безплодността на живота ми идват от тази ужасна духовна изолираност, в която се вледенявам, вкаменявам и пропадам като изоставените къщи, в които никой не влиза, но именно защото никой не живее в тях, те пропадат и непрекъснато и бавно се рушат, сякаш невидима ръка ги събаря.
Отидох в Н. на танци. Тялото бе доволно. А душата в образа на мършаво циганче зъзнеше и чакаше пред портала с кошничка теменужки. Кочияшите го гонеха.
Когато в зори се разотивахме, предлагаше теменужки. Всички отказаха. Отказах и аз.
Изпратихме дамите; когато се прибрах в къщи, съсипан и уморен от неспане и отвращение, намерих на масата букет теменужки, леко увехнали и избелели, каквито продаваха циганските момиченца пред портала.
Душата ни никога не ни оставя. Тя следи тялото при всички негови лутания, като призив и предупреждение, но чака с търпелива обич, притихнала в самота.
Цели три часа седях тази вечер над масата.
Мечтите ми бяха от онези, които се изпаряват, преди да видят белотата на хартията, а мислите ми — тъмни, светкавични и далечни като нощните ветрове.
Повече от три часа преседях на масата в размисли и сега отивам да спя, зашеметен и уморен.
Угасих лампата и в тъмното видях как на масата призрачно белее неизписаната хартия.
Скъпи мои неизказани желания и царствени нощни сънища, останете с мен, за да водим дълги разговори в пустите нощи, да бъдете царско наследство за мен, сиромаха, утеха през годините в тъмницата и единствена награда за всички безсънни нощи и самотни и горчиви дни.
Всички клети усилия да се издигне човек над себе си и извън себе си са само една мъка. За мое нещастие те се смесват с незадоволените искания на живота и създават непоносим хаос.
Живеем непрекъснато в мрак, единствената светлина е блясъкът на редките и краткотрайни мигове, които възкресяват душата с възторг и обещание за прекрасни подвизи, съзидания и дела. Но тези мигове изчезват, преди дори да съм посегнал към перото и над мен отново като вълни се затварят мракът и болката.