— „…величествените палати, самотните замъци,“ — продължи той, „самият велик глобус…“
Още ракети закръстосваха неистово, докато ледените шапки на полюсите се топяха и океаните започваха да кипят.
— „…ще се разтворят…“
В момента врящите морета заливаха огромни земни масиви.
— „…и диря не остави…“
— Още сме веществени. — пое си дъх Ариел.
— Но това продължава. — отбеляза Калибан.
Глобусът стана по-малко осезаем, огньовете избледняха, водите загубиха цветовете си. Цялата гледка избледня и се стопи.
— „…е обвит в сън.“ — прозя се Просперо.
… Беше изчезнал.
— Шефе, какво стана с…
— Ш-ш-т! — смъмри го Ариел. — Не го буди. — Проси, къде е театърът?
— „…за да успокоя аз кънтящото си съзнание.“
— „Желаем ти покой“ — изрекоха в един глас Фердинанд и Миранда, напускайки сцената.
— Къде се намираме, сър?
— Що, нали ми казахте, че било пустинен остров?
— Такъв е.
— Какво още тогава? Идете да намерите храна и пиене. Всичко останало е сън.
— Ама, сър! Книгата Ви…
— Хич не ми книгай! Искам да ям и да спя. Ще оставя и онези гълъбчета да си гукат, и след това обратно към Непълс. От магии всякакви ще се въздържа.
Калибан и Ариел се отдалечиха.
— Най-добре да спазим волята му и въз.
— Тъй да бъде, духчо. Аз мисля, манджата е ето там.
[Всички излизат.]