Рей Бредбъри
Езерото
Вълната ме изхвърли от света, в който птиците са в небето, децата — на плажа, а мама — на брега. За част от мига ме скова някакво зелено безвълвие, но после всичко се върна обратно — небето, пясъкът и децата. Излязох от езерото, а там ме очакваше светът — едва ли се бе променил, докато ме е нямало. Мама започна да ме трие с кърпа.
— Стой така да изсъхнеш — рече тя.
Стоях и гледах как слънцето изпива водните капчици от ръцете ми. Вместо тях се появяваха пъпчици като по кожата на проскубана гъска.
— Вятърът се усили — каза мама. — Наметни си хавлията.
— Чакай да се порадвам на гъшата си кожа.
— Харолд! — отсече строго тя.
Наметнах хавлията и започнах да гледам как вълните се гонят, за да рухнат накрая на брега. Падаха майсторски, елегантно — дори пияниците не могат да падат така грациозно.
Бяха последните дни на септември, когато без всякакви видими причини животът става някак печален. Плажът е пуст и поради това по-голям. Деца тичат подир топката вяло — и те усещат, че щом дойде есента, всичко свършва.
Количките, на които през лятото продават банички и кренвирши, са наметнати с платнища и вятърът тича насам-натам да изглажда следите на хората, които са били тук през юли и август. Останали са само следите на моите джапанки, а също на Доналд и Арнолд Делоа.
Пътечката до люлките е посипана с пясък. Кончетата гледат тъжно, покрити с брезент, и сигурно си тананикат музиката, под която тичаха в онези чудесни летни дни.
Моите приятели са вече на училище. Утре по това време и аз ще пътувам с влака. Дойдохме с мама на плаж — за довиждане.
— Мамо, а мога ли да потичам малко?
— Добре, стопли се. Ама не прекалявай и далеч от водата!
Затичах се, отворил широко ръце като крила. Бях сам. Когато си на дванайсет, рядко оставаш сам. Около теб винаги има страхотно много хора, които все те поучават какво трябва да правиш и как да го правиш. А за да останеш сам, трябва само да отвориш ръцете си като крила и да тичаш по пустия плаж. А това най-често го има само в мечтите. Но сега бях сам, съвсем сам!
Доближих водата и нагазих до кръста. Преди, когато наоколо имаше много хора, не смеех да дойда на това място, да погледна към дъното и да спомена едно име. Но сега…
Водата е като вълшебник, разрязва те наполовина и разтваря долната ти част като захар. Студена вода. И те бие с поривистите удари на вълните.
Аз казах името й. Изкрещях го много пъти:
— Тали! Тали! Хей, Тали!
Когато си на дванайсет, очакваш след всяко твое повикване някой да се обади. Убеден си, че всяко желание е изпълнимо. И най-често не си далеч от истината.
Мислех си за онзи майски ден, когато Тали, усмихната и доволна, вървеше през водата, а слънцето си играеше върху нейните крехки раменца. Спомних си, как водата наоколо изведнъж, ама съвсем изведнъж стана спокойна, как майката на Тали изпищя и прибледня, как спасителят мигом се гмурна надолу и как Тали не се върна…
Спасителят сигурно я убеждавал да се върне, ама тя не го е послушала. Той се върна сам, стиснал в ръце снопчета водорасли. Пък Тали си беше отишла. Тя никога повече няма да е в нашия клас и никога няма да идва вечер у дома. Тя е отишла прекалено далеч и езерото няма да й позволи да се върне.
И сега, когато есента дойде, когато небето и водата станаха сиви, а плажът опустя, аз дойдох тук за последен път. Сам. Аз я виках пак и пак:
— Тали! Хей, Тали! Върни се!
Бях само на дванайсет. И само аз си знаех колко я обичах. С онази любов, която идва преди всички понятия за тяло и морал. Тази любов е толкова безкористна и реална, колкото вятърът, езерото, пясъкът… Тя обгръща и топлите дни на плажа, и бързите дни в училище, и вечерите, когато се връщахме заедно и аз й носех чантата.
— Тали! Хей, Тали!
Повиках я за последен път. Треперех и лицето ми беше мокро, не знам защо. Изтичах на пясъка и дълго гледах водата, чаках да видя някакъв таен знак от Тали — от Тали за мен. След това клекнах на колене и започнах да правя пясъчен замък. Такъв, какъвто правехме с Тали. Но този път направих само половината, изправих се и викнах:
— Тали! Ако ме чуваш, ела и го довърши!
После бавно закрачих към петънцето в далечината, което беше мама. Извърнах глава и през рамо видях как вълните близнаха моя замък и го помъкнаха назад със себе си.
В далечината люлката започна да вие, но не беше от вятъра.
На следващия ден заминахме на Запад. Влакът има лоша памет, оставя всичко зад себе си. Той забравя полята на Илинойс, реките на детството, мостовете, езерата, долините, крайградските къщи, болките и радостите. Той ги оставя подире си и те изчезват отвъд хоризонта…