Костите ми се издължиха и се покриха с много плът. Смених детския си ум с ум на възрастен, след училище отидох в колеж. После се появи една жена от Сакраменто. Запознахме се и се оженихме. Бях вече на двайсет и две и съвсем бях забравил как изглежда Изтокът. Но Маргарет предложи да прекараме там нашия меден месец.
Както и паметта, влакът идва и си заминава. И може да ви върне всичко, което преди много години сте оставили някъде.
В Лейк Блаф живеят около хиляда души. Когато градчето се показа пред прозореца на вагона, погледнах Маргарет — беше очарователна в новата си рокля. Хванах я за ръка и слязохме на перона. Подир нас носачът мъкнеше куфарите ни.
Наехме за две седмици стая в малък хотел. Ставахме късно и се скитахме по града. Отново открих за себе си кривите улички, по които мина детството ми. Не срещнах никого от старите познати. Понякога като че ли се мяркаха лица, напомнящи лица от онези години, но аз не се спирах и не разпитвах. Аз просто събирах в душата си парчета от паметта, както събират на купчини есенните листа, за да ги изгорят.
Не се разделяхме с Маргарет, бяха щастливи дни. Обичах я. Или поне така си мислех.
Веднъж отидохме на плажа, защото денят беше топъл. Не беше от последните летни дни, както тогава, преди десет години, но първите признаци на есенното опустошение вече докосваха плажа.
Всичко тук си беше както тогава. Съвсем зримо видях мама, седнала на пясъка в любимата си поза — крак върху крак, опънати назад ръце. У мен отново се събуди онова неопределено желание да остана сам, но не събирах смелост да го кажа на Маргарет. Просто я държах за ръка и мълчах.
Беше около четири. Децата ги бяха прибрали, няколко групички мъже и жени се припичаха на оскъдното слънце, въпреки силния вятър.
До брега приближи лодка на спасителната група. Як мъжага слезе от нея, помъкнал нещо на ръце.
Замрях. Изплаших се. Бях отново на дванайсет и бях отчайващо самотен. Не виждах Маргарет, виждах само плажа и спасителя със сив, сигурно не много тежък чувал в ръце.
— Изчакай ме тук, Маргарет — казах. Сам не разбирах защо, но го казах.
— Какво се е случило?
— Нищо. Просто ме изчакай тук.
Бавно тръгнах по пясъка натам, където беше спасителят. Той ме изгледа строго.
— Какво е това? — попитах.
Не отговори и сложи чувала на земята. От него избълбукаха струйки вода и веднага потънаха в пясъка.
— Какво е това? — настойчиво повторих въпроса си.
— Странно — отвърна той сякаш на себе си. — Никога не съм чувал такова нещо. Тя е мъртва отдавна.
— Мъртва отдавна ли?
Той кимна.
— От десет години. От десет години тук не се е давило дете. Другите ги намирахме само след няколко часа… Всички, освен едно момиченце. Това е тялото й. Как е прекарала във водата десет години…
Гледах сивия чувал.
— Отворете го. — Пак не разбирах защо го казах.
Вятърът се усилваше. Спасителят се суетеше в нерешителност.
— Отворете по-бързо, дявол да го вземе! — изкрещях.
— Не е ли по-добре… Тя е толкова миличка…
Но като видя изражението ми, той се наведе, развърза вървите и отметна горната част. Това беше достатъчно. Всички изчезнаха — спасителят, Маргарет и хората на плажа. Останаха само небето, вятърът, езерото, аз и Тали. Аз си повтарях нещо отново и отново, и отново: нейното име.
Спасителят ме гледаше с недоумение.
— Къде я намерихте? — попитах.
— Ето там, върху изхвърлените миди. Толкова дълго е била във водата, а е съвсем като жива.
— Да — кимнах. — Съвсем като жива.
Хората растат — помислих си. — А тя не се е променила, все си е една такава мъничка, все толкова крехка. Само смъртта не позволява на човека да расте и да се променя. И косите й са все така златисти. Тя винаги ще си остане дете и аз винаги ще си я обичам, и ще обичам само нея…
Спасителят завърза чувала. Аз се обърнах и бавно закрачих по брега, към купчината миди, където я бяха намерили.
И замрях. Там, където водата облизва брега, имаше замък от пясък. Беше направен наполовина. Точно такъв, какъвто някога правехме с Тали — половината тя, половината аз.
Наведох се и видях редичка от малки следи, които излизат от езерото и после се връщат обратно във водата.
Тогава разбрах всичко.
— Ще го довършим, Тали.
Бавно достроих замъка, после се изправих и без да се обръщам, закрачих напред. Не исках да вярвам, че вълните ще го разрушат, както всичко в този живот се руши.
Бавно вървях по плажа натам, където усмихната ме очакваше една чужда жена на име Маргарет.