— Имаш пълно право, Цяо Тай — каза одобрително съдията. — Веднага щом пристанем, Ма Жун ще изтича в Квартала на върбите и ще арестува всеки, който се опита да влезе в жилището на танцьорката. Аз ще отида там с паланкина и ще претърсим стаята й заедно.
Отвън се чуха силни викове, което показваше, че са наближили кея. Съдията стана и каза на Цяо Тай:
— Ти чакай тук да дойдат стражниците. Кажи им да запечатат тази кабина и двама от тях да останат на пост пред нея до утре сутринта. Аз ще кажа на собственика на къщата, към която принадлежи мъртвата, да изпрати утре човек, който да се погрижи за полагането на тялото в ковчег.
Когато излязоха обратно на палубата, видяха, че луната се е показала отново. Светлината й огряваше, тъжна гледка — бурята бе отнесла разноцветните фенери и разкъсала на парчета бамбуковите завеси на трапезния салон. Веселият кораб беше добил печален вид. Доста посърнали, останалите гости изчакаха съдията на кея. По време на бурята те се бяха събрали в салона за почивка и душният въздух там, както и люшкането на кораба, ги бяха накарали да се омърлушат още повече. Веднага щом съдията им разреши да се разотидат, те се втурнаха към своите столове-носилки.
Ди се качи в паланкина си. Щом се отдалечи достатъчно, за да не могат да чуят нареждането му, той нареди на носачите да поемат към Квартала на върбите.
Когато съдията и Хун влязоха в предния двор на къщата, в която живееше Бадемов цвят, те дочуха висок смях, който долиташе откъм трапезарията, разположена отзад. Въпреки късния час веселието тук продължаваше. Собственикът на къщата се втурна навън, за да посрещне неочакваните посетители. Като разпозна съдията, той падна на колене и удари главата си три пъти о земята. После запита с раболепен глас с какво може да бъде полезен.
— Искам да разгледам стаята на куртизанката Бадемов цвят — каза кратко съдията. — Заведи ни там!
Собственикът бързо ги поведе към широката стълба от полирано дърво. Горе се озоваха в слабо осветен коридор. Водачът им се спря пред една от червените лакирани врати и влезе пръв, за да запали свещите. Той нададе ужасен вик, когато една желязна ръка го сграбчи за мишницата.
— Остави го, това е собственикът! — каза бързо съдията. — Как си влязъл тук?
Ма Жун се ухили и отвърна:
— Реших, че е най-добре да не ме видят, като влизам, затова се прехвърлих през градинската ограда и се покатерих на балкона. Намерих слугинята заспала в един ъгъл и я накарах да ми покаже стаята на момичето. Скрих се зад вратата и зачаках, но преди вас не е идвал никой.
— Добре си направил! — каза съдията. — Сега можеш да слезеш долу със собственика. Дръж под око входа.
Ди седна пред тоалетната масичка от гравирано абаносово дърво, и започна да издърпва чекмеджетата. Инспекторът се зае с четирите сандъка за дрехи, изработени от червена лакирана кожа и наредени един върху Друг край широкото легло. Той отвори най-горния, на който стоеше знакът „Лято“, и провери съдържанието му.
В горното чекмедже на масичката съдията намери само обичайните тоалетни принадлежности, но долното бе пълно с писма и картички. Той бързо ги прегледа. Няколко от писмата бяха написани от майката на Бадемов цвят в Шанси — съдържаха благодарности за парите, изпратени от момичето, и новини за по-малкия брат, който се учел добре. Бащата, изглежда, беше починал. Писмата на майката бяха написани на изискан литературен стил и съдията отново се зачуди каква ли зла съдба бе принудила девойката, произхождаща от добро семейство, да избере такава съмнителна професия. Останалите писма бяха от обожатели, някои написани в стихове. Като ги прелисти, съдията откри подписите на всички гости, присъствували на пиршеството, включително и този на Хан Юнхан. Съдържанието на всички писма беше любезно и официално — покани за вечери, комплименти за танците й, но нищо от по-интимен характер. Беше много трудно да се отгатне какви точно са били отношенията на танцьорката с всички тези господа.
Ди събра всички книжа и ги сложи в ръкава си за по-нататъшно проучване.
— А, ето и още, Ваша Милост! — ненадейно възкликна Хун. Той показа на съдията вързопче писма, грижливо увити в копринена хартия, които бе намерил на дъното на сандъка за дрехи. От пръв поглед Ди разбра, че това са истински любовни писма, написани с плам и страст. Всички бяха подписани с едно и също име: „Студентът от бамбуковата горичка“.
— Това трябва да е бил любовникът й! — каза разпалено съдията. — Сигурно няма да е много трудно да се разбере кой е писал тези писма. Стилът и почеркът са великолепни. Той трябва да принадлежи към малката група на образованите в този град.