Да, дъщеря ми ще узнае. Ще узнае за това, как те срещнах на брега на езерото, за старата история, която ми разказа, за всичко… Но се кълна, че ако все още над нас има бог, тя ще ми прости. На предателя и убиеца ще прости, казвам ти. Но на тебе — не! Не, защото ти си само омраза, въплътената омраза, и ще умреш заедно с мене, ще умреш завинаги. Сега вече не спирай ръката ми. Нали заповяда да пиша? Е, добре… ще пиша! Дано Небето бъде милостиво спрямо мене… да, и спрямо тебе.
Защото сега — твърде късно, уви — разбрах какво представляваш в действителност и зная, че никога не идваш непоканена. Ти спохождаш и измъчваш до смърт само онези, които са те призовали чрез тъмните си деяния.
Та ето какво се случи.
Съдът ме изпрати в Ханюан да разследвам един заплетен случай на разхищение на държавни средства. Подозираше се, че са забъркани и хора от местната управа. Спомняте си, че онази година пролетта дойде рано. В топлия въздух трептеше чувство на упование и надежда. Обхванат от безгрижно настроение, дори се канех да взема дъщеря си при това пътуване до Ханюан. Но настроението ми се промени и вместо нея взех Хризантема — най-младата си наложница. Така се надявах да върна покоя на изтерзаната си душа. Защото Хризантема ми беше много скъпа… преди. Когато пристигнах в Ханюан обаче, разбрах, че надеждата ми е била напразна. Тази, която бях оставил зад себе си, беше с мене повече от всякога. Образът й стоеше между нас. Не можех да се насиля дори да докосна крехката ръка на бедната Хризантема.
Трескаво се хвърлих с всички сили да разследвам заплетения случай, опитвайки се да забравя всичко останало. Приключих разследването за една седмица. Престъпникът се оказа столичен чиновник и направи признания. Последната вечер от престоя ми в Ханюан беше отбелязана с великолепна прощална вечеря, дадена в моя чест от благодарната местна управа в Квартала на върбите — прославено от векове обиталище на певиците.
Домакините въодушевено изразиха своята благодарност и възхищението си от бързината, с която бях решил досадния случай. Казаха, че съжаляват само за едно: че няма да могат да ми покажат танците на Бадемов цвят. Твърдяха, че тя била най-хубавата и изкусна танцьорка в квартала, кръстена на името на прославена красавица от древността. За нещастие момичето изчезнало внезапно същата сутрин. Ако бих могъл да продължа престоя си в Ханюан с няколко дни, загрижено прибавиха те, без съмнение и тази мистерия би могла да бъде разбулена. Тяхното ласкателство ми достави удоволствие. Пийнах повечко вино, и когато късно през нощта се прибрах в изискано подредения дом за гости, където ме бяха настанили, настроението ми беше превъзходно. Всичко ще се уреди, чувствувах аз. Ще реша загадката!
Хризантема ме чакаше. Беше облякла рокля с цвят на праскова, която прекрасно подчертаваше формите на младото й тяло. Бе вперила в мене хубавите си очи и аз бях готов да я взема в обятията си. Тогава внезапно другата — забранената — се появи и аз не можах да помръдна. По тялото ми премина мъчителна тръпка. Измърморих и аз не знам какво извинение и изтичах в градината. Чувствувах, че се задушавам. Не ми достигаше въздух. В градината беше знойно и горещо. Трябваше да изляза, да ида край езерото. Минах на пръсти край задрямалия пазач на портата и тръгнах по пустата улица. Когато стигнах до брега на езерото, застанах неподвижно и дълго оглеждах спокойната вода с дълбоко отчаяние в сърцето си. Докъде щеше да ме доведе старателно изготвеният ми план? Кой би могъл да властвува над хората, ако сам не е човек? Най-сетне разбрах, че има само един изход.
Веднъж взел решение, аз се успокоих. Разгърдих пурпурния си халат и бутнах назад високата черна шапка, за да охладя потното си чело. С бавни крачки тръгнах край брега, за да потърся подходящо за целта си място. Струва ми се, че дори си тананиках някаква песен. Не е ли най-добре да напуснеш украсената зала тогава, когато червените свещи още не са догорели и виното е все още топло в златните бокали? Наслаждавах се на очарователната гледка наоколо. Отляво — бадемови дървета, отрупани с бели цветове, чийто аромат се носеше тежко в топлия пролетен въздух. Отдясно — сребърната шир на окъпаното в лунна светлина езеро.
Видях я зад един завой на криволичещия път. Стоеше на брега, съвсем близо до водата, облечена в бяла копринена роба със зелен пояс. В косите й белееше водна лилия. Когато се обърна и ме погледна, лунната светлина огря прелестното й лице. В същия миг разбрах, че най-после съм намерил жената, която ще ме освободи от магията, жената, която небето ми е предопределило. Тя също разбра. Защото, когато пристъпих към нея, не ме посрещна с обичайните поздрави и любезни въпроси, а само каза: