— Кажи на стражниците да приготвят паланкина ми за отнасяне до къщата на доктор Джан. Четирима от тях да идат в будисткия храм и да приготвят всичко необходимо за аутопсията. Аз ще дойда в храма веднага щом свърша с професора.
След това той влезе в личния си кабинет.
Хун се зае да приготви чаша чай за съдията. Цяо Тай остана прав, изчаквайки Ди да седне пръв. Но той започна да се разхожда из кабинета с ръце на гърба. Челото му бе прорязано от дълбока бръчка. Спря се чак когато Хун му поднесе чашата чай. Отпи няколко глътки и заговори:
— Не мога да си представя какво е накарало Лиу Фейпо да отправи такова невероятно обвинение. Приемам, че прибързаното затваряне на тялото в ковчег изглежда подозрително, но всеки разумен човек първо би настоял да се извърши аутопсия, вместо да предяви такова сериозно обвинение. А миналата вечер Лиу ми направи впечатление на много спокоен и хладнокръвен мъж.
— Преди малко в съдебната зала той ми приличаше на умопомрачен, Ваша Милост — отбеляза Хун. — Видях, че ръцете му треперят, а на устните му имаше пяна!
— Обвинението на Лиу е съвършено абсурдно! — възкликна Цяо Тай. — Ако наистина е бил уверен, че професорът е човек с подъл характер, защо се е съгласил на женитба? Лиу не прилича на мъж, който би се оставил да го тиранизират жена му и дъщеря му! А и лесно би могъл да отмени брачния договор едностранно!
Съдията замислено поклати глава.
— Зад тази сватба се крие нещо — каза той. — И трябва да кажа, че доктор Джан, независимо от трогателните си вопли по повод на бедствието, сполетяло къщата му, изглежда го приема доста спокойно!
Влезе Ма Жун и съобщи, че паланкинът е готов. Съдията излезе на двора, последван от тримата си помощници.
Доктор Джан живееше във внушителна къща, построена върху склона на планината, западно от трибунала. Икономът отвори тежката двукрила порта и носачите внесоха паланкина на съдията в двора.
Професорът почтително помогна на госта да слезе и след това го отведе заедно с Хун в приемната зала. Ма Жун и Цяо Тай останаха в първия двор заедно с двама стражници и началника им.
Седнал срещу професора на масата за чай, съдията разгледа внимателно домакина. Доктор Джан беше висок, добре сложен мъж с умно, интелигентно лице. Изглеждаше на около петдесет години — твърде млад за държавната пенсия, която му бе отпусната. Той мълчаливо наля на съдията чаша чай, после отново седна и зачака видния гост пръв да започне разговор. Хун остана прав зад стола на съдията.
Ди погледна към претъпканите с книги лавици и запита професора коя литературна тема представлява особен интерес за него. С добре подбрани думи доктор Джан даде сбито обяснение на проучванията си, свързани с някои древни текстове. Отговорите му на въпросите на съдията за някои подробности доказваха, че е отличен познавач на темата. Той направи няколко много оригинални забележки за автентичността на един спорен пасаж, като с лекота привеждаше наизуст цитати от някои по-малко известни стари трудове. Въпреки че почтеността му можеше да бъде поставена под въпрос, нямаше и най-малко съмнение, че е голям учен.
— Защо — запита съдията, — след като сте все още сравнително доста млад, сте напуснали катедрата си в училището при храма на Конфуций? Много хора са оставали на тази почетна длъжност до седемдесет, та и повече години.
Доктор Джан изгледа подозрително съдията и отговори рязко:
— Предпочетох да посветя цялото си време на собствените си проучвания. През последните три години преподавам уроци по класическа литература на няколко напреднали студенти тук в моята къща.
Съдията стана и каза, че иска да види мястото, където се е случило нещастието. Професорът кимна мълчаливо. Той поведе гостите по един открит коридор към втория двор, спря се пред изящна сводеста врата и бавно каза:
— Оттатък е дворът, който бях предназначил за сина си. Заповядал съм строго никой да не влиза там след изнасянето на ковчега.
Зад вратата имаше малка декоративна градина. В средата й се виждаше грубо одялана каменна маса, обградена от няколко бамбукови дръвчета, чиито шумолящи зелени листа караха човек да забрави душната жега.
След като мина през тесния свод, доктор Джан отвори първо вратата вляво и показа на гостите една малка библиотека. В нея имаше място само за писалището срещу прозореца и за едно старо кресло. Върху лавината бяха натрупани книги и ръкописни свитъци. Професорът каза нежно:
— Синът ми беше изключително привързан към малката си библиотека. Той си беше избрал псевдонима Студента от бамбуковата горичка, макар че няколкото бамбукови дръвчета отвън трудно биха могли да се нарекат „горичка“.