— Това е молба до колегата ми, съдията на Пинян в провинцията Шанси, да изпрати по моя пратеник всички данни за семейството Фан и по-точно за госпожица Фан Хъи, наричана тук Бадемов цвят. Много е странно, че тя е настояла да бъде продадена в далечния град Ханюан. Може би причините за убийството се коренят в родния й град. Изпрати това писмо по специален пратеник!
Съдията стана и в заключение каза:
— Извади леките ми ловни дрехи, Хун, а също и ботушите ми за езда! Ще се поразходя. Чувствувам, че малко разнообразие ще ми се отрази добре!
Глава дванадесета
Ма Жун и Цяо Тай стояха с три коня в двора и чакаха. След като съдията огледа конете, тримата се метнаха на седлата, пазачите отвориха тежката порта и кавалкадата напусна трибунала. Като яздеха все на изток, те излязоха от града и скоро се озоваха на ръба на едно плато. Долу пред тях, докъдето стигаше погледът им, се простираше плодородна равнина.
Слизането не им отне много време. Когато стигнаха долу в равнината, съдията огледа с интерес морето от полюшващи се зелени оризища от двете страни на пътя.
— Добре, добре! — рече той със задоволство. — Тази есен ще имаме богата реколта! Но не виждам къща като тази, която търсим.
Спряха в едно малко селце и си поръчаха скромен обяд в местната гостилница. Когато старейшината на селото дойде да поднесе почитанията си, съдията го запита има ли наоколо извънградска къща. Но старецът поклати глава и отвърна:
— В цялата околност няма къща, построена от тухли. Земевладелците живеят горе в планината, там е по-прохладно.
— Не ви ли казах, че Хан е лъжец? — измърмори Ма Жун.
— Може пък по-нататък да ни провърви! — каза съдията.
След половин час стигнаха до следващото село. Когато минаваха по един тесен път с колиби от двете страни, съдията дочу някъде напред силни викове. Стигнаха до пазарния площад. Там видяха тълпа селяни, скупчени под старото дърво в средата на площада, да размахват сопи и тояги и да крещят и ругаят с пълни гърла. От височината на седлото си съдията можа да види, че те биеха и ритаха някакъв човек, легнал до дънера на дървото. Нещастникът бе покрит с кръв.
— Спрете веднага! — кресна съдията. Но никой не у обърна внимание. Той се извърна на седлото й ядосан, заповяда на двамата си помощници: — Разпръснете тази тълпа селяндури!
Ма Жун скочи от коня си и се втурна към разярените селяни, следван от Цяо Тай. Сграбчи за врата и дъното на панталоните първия мъж, който му попадна в ръцете, вдигна го над главата си и го захвърли в средата на тълпата. После скочи след него и започна да си преправя път, като нанасяше удари с юмруци и лакти наляво и надясно. Цяо Тай пазеше гърба му. За няколко мига те успяха да стигнат до дървото и застанаха между нападателите и тяхната стенеща жертва. Ма Жун изкрещя:
— Престанете, глупаци! Не виждате ли, че иде негово превъзходителство съдията?! — И той посочи зад себе си.
Всички глави се извърнаха. Щом видяха внушителната фигура, възседнала коня, селяните бързо прибраха сопите и тоягите си. Един старец излезе напред и коленичи край коня на съдията.
— Покорният ви слуга — рече почтително той — е старейшината на селото.
— Докладвай какво става тук! — заповяда му съдията. — Ако човекът, когото биете толкова жестоко, е престъпник, трябвало е да го доведете в Ханюан, в трибунала. Щом си старейшина на селото, трябва да знаеш, че като наказвате човек на своя глава, вършите непростимо престъпление!
— Моля Ваше Превъзходителство за прошка! — каза старейшината. — Наистина постъпихме невъздържано, но и предизвикателството беше голямо. Ние, жителите на това село, се трепем от сутрин до вечер, за да припечелим по няколко медни монети. И ето че идва един мошеник и ни ограбва! Ей оня младеж там откри, че хитрецът си служи със специално нагласени зарове. Молим Ваше Превъзходителство да ни разбере и да прояви милост!
— Нека младежът, открил измамата, да излезе напред, — заповяда съдията. А на Ма Жун каза: — Доведи тук човека, когото биеха!
След малко един снажен селянин и един странен възстар човек, целият в дрипи, коленичиха на пътя.
— Можеш ли да докажеш, че този мъж е измамник? — попита съдията.
— Доказателството е тук, господарю! — отговори селянинът, като извади от ръкава си два зара. Точно когато стана и протегна ръка, за да ги подаде на съдията, окървавеният мъж също скочи и със светкавична бързина грабна заровете от дланта на селяка. Като ги разклащаше в ръката си, той извика прочувствено: