Когато ястията бяха подредени на масата, съдията предаде на слугите няколко сребърника, увити в червена хартия като ответен подарък. После каза на двамата си помощници:
— Тъй като сме тръгнали заедно на път, няма да настоявам на формалностите. Сядайте на масата, ще се храним заедно.
Ма Жун и Цяо Тай енергично запротестираха, но съдията настоя и накрая те седнаха срещу него. След продължителната езда всички имаха чудесен апетит и ядоха с удоволствие. Съдията беше в много добро настроение. Разказът на Хан се бе оказал лъжа. Сега Ди знаеше, че престъпникът е Хан, и рано или късно щеше да намери начин ла го уличи. Можеше да се освободи от опасенията си, че „Белият лотос“ се е възродил. Всичко това беше само една измислица.
Когато бяха привършили вечерята и се наслаждаваха на чая, влезе един слуга и донесе голям плик, адресиран до съдията. Пликът съдържаше написано на елегантен стил и с четлив почерк съобщение, че някой си Тао Ган моли за разрешение да посети негово превъзходителство.
— Това ще да е някой от първенците на селото — каза съдията. — Нека доведат господина!
За всеобщо удивление на вратата се появи слабата фигура на комарджията. Личеше, че след посещението си при лекаря той е удостоил с внимание и местните магазини. Челото му бе превързано, но сега видът му беше много спретнат. Беше облечен в прост син халат с черен копринен пояс, а на главата си самоуверено носеше висока шапка от черна коприна, каквито обикновено си слагаха застаряващите богаташи. Като се поклони ниско, той каза с благовъзпитан тон:
— Вашият нищожен слуга, на име Тао Ган, поднася почитанията си на Ваша Милост. Думите не са в състояние да изразят…
— Достатъчно, човече! — каза хладно съдията. — Не е необходимо да благодариш на мене. Благодари на провидението, че те отърва! Недей да мислиш, че ти съчувствувам. Ти напълно заслужаваш пердаха, който получи! Убеден съм, че по един или друг начин си измамил селяните, но не желая в околията ми да стават своеволия. Това е единствената причина, поради която те защитих!
— Дори и да е така — рече мършавият мъж, без да се смути ни най-малко от острия тон на съдията, — надявам се да ми позволите да ви предложа скромните си услуги като малък израз на дълбоката си благодарност. Защото подразбирам, че Ваша Милост разследва някакво отвличане.
Съдията направи усилие да не издаде учудването си.
— Какви ги приказваш, човече?! — запита рязко той.
— Упражняването на моя занаят — отвърна Тао Ган със снизходителна усмивка — по необходимост изостря съобразителността. Без да искам, дочух, че Ваша Милост разпитва за някаква извънградска къща. Но забелязах, че не знаете как изглежда къщата и как се казва собственикът й. — Той бавно нави на показалеца си дългите косми, изникнали на бузата му, и продължи спокойно: — Похитителите връзват очите на жертвата си, отвеждат я на някое далечно място и там чрез ужасни заплахи я принуждават да напише писмо до близките си, в което ги моли да изпратят голям откуп. След като получат парите, разбойниците или убиват жертвата, или я връщат в дома й пак с вързани очи. Във втория случай у отвлечения нещастник може да остане смътна представа за посоката, в която са го водили. Но, разбира се, той не знае как изглежда къщата и как се казва собственикът й. От това, което чух, аз заключих, че някоя жертва на такова подло престъпление се е оплакала на Ваша Милост в трибунала, и се осмелих да ви предложа съветите си.
Мършавият отново направи дълбок поклон. Съдията си помисли, че този мъж се отличава със забележителна проницателност. Той каза:
— Да речем, че твоето заключение е вярно. И какво би ме посъветвал в такъв случай?
— Най-напред — отговори Тао Ган — аз съм пребродил цялата околия. В тази равнина няма такава къща. От друга страна, зная няколко подобни вили в планините на север и на запад от Ханюан.
— Да предположим, че жертвата ясно си спомня как през по-голямата част от пътя са я водили по равно място — какво ще кажеш тогава? — попита съдията.
Върху ироничното лице на Тао Ган се разля хитра усмивка.
— В такъв случай, Ваша Милост — отговори той, — къщата се намира вътре в града.
— Какво нелепо хрумване! — възкликна съдията.