— Стойте мирно или ще обърнем лодката! — изръмжа един глас. — Кои сте вие?
Този, който говореше, се хвана за борда на лодката. Със стичащата се по него кална вода той приличаше на злокобен воден дух.
— Старият Шао от селото нагоре по реката ни каза да дойдем тук — рече Ма Жун. — Имахме си малки неприятности с тамошните стражници.
— Ще разкажете всичко на капитана! — рече мъжът. После върна греблото на Ма Жун и добави: — Греби право напред към оная светлина!
Шестима въоръжени мъже ги чакаха на грубо скования пристан. На светлината на фенера, който държеше техният водач, Цяо Тай видя, че те носят военни униформи, но без каквито и да било отличителни знаци.
Поведоха двамата приятели през гъста гора. Скоро се видяха светлини, проблясващи между дърветата. Излязоха на една широка поляна. Близо стотина мъже бяха насядали в кръг около огньове и варяха оризена каша в железни котли. Всички бяха въоръжени до зъби.
Отведоха Ма Жун и Цяо Тай в далечния край на поляната, където група от четирима мъже седяха на столчета под три вековни дъба.
— Ето ги двамата, за които докладваха нашите часовои, капитане! — рапортува почтително водачът на ескорта.
Човекът, когото нарекоха „капитан“, беше широкоплещест мъжага с тясна военна куртка и торбести панталони от черна кожа. Косата му беше вързана с червена кърпа. Той изгледа двамата мъже от главата до петите с малките си, зли очи и викна:
— Казвайте, мошеници! Име? Откъде? Защо? Цялата история!
Той говореше с отсечените нотки на военен офицер. Цяо Тай си помисли, че най-вероятно е дезертьор.
— Казвам се Юн Бао, капитане — отговори Ма Жун с предразполагаща усмивка. — Аз и приятелят ми сме просто братя от зелените гори.
Той разказа как бяха влезли в схватка със стражниците и как кръчмарят ги бе изпратил на Острова на трите дъба. Добави, че ако капитанът ги вземе на служба при себе си, ще сметнат това за най-голяма чест.
— Първо е проверим разказа ви! — каза капитанът. После добави към пазача им: — Отведи ги в ограденото място при другите!
Дадоха им по една дървена купичка с оризена каша. После ги отведоха през гората на друга, много по-малка поляна. На светлината на фенера видяха дървена колиба. В тревата пред нея беше клекнал някакъв мъж и ядеше ориза си, а в края на ограденото място едно момиче, облечено в син жакет и панталони на селянка, бе коленичило под едно дърво, също заето с пръчиците за ядене.
— Няма да напускате това място! — предупреди ги пазачът им и се отдалечи.
Ма Жун и Цяо Тай седнаха с кръстосани крака срещу клекналия мъж, който ги изгледа с мрачен поглед.
— Казвам се Юн Бао — приятелски се обърна към него Ма Жун. — А ти как се казваш?
— Мао Лу — отговори другият с кисел глас. Той хвърли празната си купичка към момичето и изръмжа: — Измий я!
Момичето се изправи, без да каже дума, и вдигна купичката. Изчака Ма Жун и Цяо Тай да се нахранят и взе и техните празни купички. Ма Жун го изгледа одобрително. То изглеждаше тъжно и ходеше с мъка, но не беше трудно да се забележи, че беше много хубаво момиче. Мао Лу проследи погледа на Ма Жун и се намръщи ядосано. После каза грубо:
— Не се надявай на нищо! Това е жена ми!
— Хубава невяста! — забеляза с безразличие Ма Жун. — Слушай, защо ни държат тук отделени? Човек би помислил, че сме престъпници!
Мао Лу се изплю на земята. Огледа бързо сенките наоколо и каза с тих глас:
— Те съвсем не се държат приятелски, братко! Дойдох тук оня ден с един мой другар, добро момче. Казахме им, че искаме да се присъединим към тях. Капитанът ни зададе какви ли не въпроси. Приятелят ми се ядоса и им рече няколко дръзки думи. И знаете ли какво се случи?
Ма Жун и Цяо Тай поклатиха отрицателно глави. Мао Лу прекара показалец през гърлото си:
— Ей това се случи! — горчиво каза той. — А мене ме затвориха тук като в пандиза. Снощи пропълзяха насам двама, за да отмъкнат жена ми. Бях принуден да се бия с тях, докато дойдат пазачите да ги обуздаят. Трябва да призная, че са дисциплинирани, но иначе са мръсна паплач. Вече съжалявам, че дойдох!
— Какво се канят да правят? — запита Цяо Тай. — Мислех, че са порядъчни разбойници, които ще се зарадват на хора като нас!
— Иди ги питай! — отвърна Мао Лу с подигравателна усмивка.
Девойката се върна и постави купичките за ориз под едно дърво. Мао Лу изръмжа към нея:
— Защо не ми говориш?
— Забавлявай се сам! — отвърна спокойно тя и влезе в колибата.
Мао Лу почервеня от яд, но не я последва. Изруга и каза:
— Аз спасих живота на тая мръсница! И какво получавам в замяна? Нищо освен кисели физиономии. Тя изяде хубав пердах с парче въже, но хич не я е грижа!