Съдията стовари юмрука си върху писалището:
— Бог знае защо правителството не е взело никакви мерки след моя доклад! — възкликна гневно той. — Но каквото и да се случи, тези окаяни негодници няма да завладеят града ни тъй лесно! Те нямат стенобойни машини, а ние разполагаме с около тридесет боеспособни мъже. Как сме с оръжието, Цяо Тай?
— В оръжейния склад има много стрели, Ваша Милост! — ентусиазирано каза Цяо Тай. — Мисля, че ще можем да ги отблъскваме поне един-два дни и да им дадем добър урок!
— Доведи тук онези двама нещастни предатели! — заповяда съдията на Ма Жун. — Те си мислят, че ще могат да се споразумеят с мен! В Ханюан е главната им квартира. Надяват се, че ще им предам града без бой. Ще им дам да разберат колко много се лъжат! Но първо ще накараме тези негодници да ни кажат с колко хора разполагат бунтовниците и къде са се укрепили! Доведи ги тук!
Ма Жун излезе от стаята, щастливо ухилен. Върна се с двама господа в дълги сини халати и черни прилепнали шапки. По-възрастният беше висок. Имаше студено, безизразно лице с тънка, разрошена кръгла брада. Тежките клепачи почти скриваха очите му.
Другият беше набит мъж с жестоко, язвително лице. Имаше катраненочерни мустаци и твърда, къса брада. Той впери наблюдателните си, много светли очи в съдията и четиримата му помощници. Но Ди, слисан и безмълвен, не откъсваше поглед от по-възрастния мъж. Преди няколко години, когато бе служил в архивния отдел в столицата, бе виждал тази всяваща ужас личност — само веднъж, от разстояние. Тогава някой уплашено бе прошепнал името му.
Високият мъж вдигна глава и проницателните му тъмносиви очи за известно време останаха впити в съдията. После той направи движение с глава към помощниците му. Ди даде знак на четиримата мъже да ги оставят сами.
Ма Жун и Цяо Тай изгледаха слисано съдията, но той нетърпеливо им кимна още веднъж и те се затътриха към вратата, следвани от Хун и Тао Ган.
Двамата новодошли седнаха в креслата с високи облегалки, поставени край страничната стена и предназначени за високопоставени посетители. Съдията коленичи пред тях и докосна челото си три пъти до пода.
По-възрастният мъж извади от ръкава си ветрило и като си вееше, бавно каза с ехиден, глух глас на своя спътник:
— Това е съдията Ди. Бяха му необходими два месеца, за да разбере, че тук, в Ханюан, в неговата собствена околия, в неговия собствен град, се намира главната квартира на предателите. Очевидно, на него не му е известно, че един съдия е длъжен да знае какво става в неговата околия.
— Той не знае дори какво става в собствения му трибунал, господине! — каза другият. — Заявява най-безгрижно в доклада си, че бунтовниците имат шпиони сред неговите собствени служители. Престъпна небрежност, господине!
Възрастният мъж въздъхна примирено:
— Веднага след като тези млади чиновници бъдат назначени на работа извън столицата — отбеляза сухо той, — започват да проявяват небрежност. Предполагам, че това е резултат от липсата на контрол от страна на техните непосредствени началници. Напомни ми да повикам в столицата префекта на тази област. Ще трябва да поговоря с него за този позорен случай.
Настъпи тишина. Съдията не каза нищо. Високият гост беше този, който имаше право да обвинява и да търси отговорност. Съдията можеше да говори само ако го запитат. Защото възрастният мъж, макар и да носеше официално ранга Императорски цензор, беше всъщност Великият инквизитор, забележителният началник на Службата за сигурност на императора. Казваше се Мън Ци. Име, което караше и най-висшите столични чиновници да треперят в златно-везаните си халати. Безмерно предан, съвършено неподкупен, справедлив, но жесток до безчовечност, този мъж беше упълномощен с практически неограничена власт. Неговата особа представляваше най-високата инстанция, упражняваща контрол върху огромния апарат от граждански и военни служби в империята.
— За щастие, както винаги, вие бяхте на поста си, господине! — каза брадатият. — Когато преди десет дни нашите агенти докладваха за слуховете, че „Белият лотос“ се възражда в провинциите, главнокомандващият бе уведомен навреме и незабавно взе всички необходими мерки. И когато този съдия, събудил се най-после от своя сладък сън, съобщи, че главната квартира на заговорниците се намира тук, в Ханюан, гвардията на императора вече беше заела позиции в планината и около езерото. Вие никога не сте закъснявали да се намесите, господине!
— Правим малкото, което можем! — каза цензорът. — Слабото звено в нашата администрация са именно тези местни управници. Бунтовниците ще бъдат смазани, но с цената на големи кръвопролития. Ако този човек, съдията Ди, беше изпълнил задълженията си по-съвестно, щяхме да успеем незабавно да арестуваме водачите и да потушим бунта в самия му зародиш.