Вече бяха навлезли доста навътре в езерото. Съдията хвърли въдицата си. Дръпна я почти веднага. Ма Жун изруга. Той също бе видял голямата, тъмна сянка, преминала през зелената вода, точно под лодката. Светнаха пламъчетата на две малки, блестящи очи.
— Тук няма да хванем нищо! — раздразнено каза съдията. — Тези зверове сигурно са прогонили всичката риба! Вижте, идва още една!
Като забеляза уплашените погледи на четиримата си спътници, той продължи:
— През цялото време подозирах, че именно тези огромни костенурки са причина за изчезването на телата на нещастниците, удавили се в това езеро. Тези животни, щом веднъж вкусят човешко месо… Но не се бойте, те никога не нападат живи хора. Да плуваме по-нататък, Ма Жун, там ще ни провърви повече.
Ма Жун се зае да гребе с всички сили. Съдията скръсти ръце в ръкавите си и замислено се загледа към града, кацнал на далечния бряг.
— Кога Ваша Милост откри, че Лиу Фейпо е убил стария съветник и е заел мястото му? — запита Хун.
— Чак в последния момент — отвърна съдията. — Имам предвид онази нощ, която прекарах на писалището си, без да мигна, след като бях изпратил Ма Жун и Цяо Тай в столицата. Но случаят с разточителния съветник беше само страничен въпрос. В центъра на нещата стоеше случаят с убитата танцьорка. Тази история е започнала преди няколко години с неосъществените амбиции на Лиу Фейпо. Но по време на последните събития, на които и ние станахме свидетели тук, в Ханюан, политическите интереси на Лиу са отстъпили място на дълбока привързаност към две жени: дъщеря му Лунна фея и неговата възлюбена Бадемов цвят. Тази любов е в основата на целия случай. Когато проумях това, всичко останало ми стана кристално ясно… Лиу Фейпо е извънредно надарен човек: храбър, енергичен, съобразителен, с една дума — роден водач. Но провалът на писмения изпит е наранил гордостта му и дори последвалият голям успех в деловия свят не е могъл да излекува получената рана. Тя загнояла и постепенно се превърнала в дълбоко озлобление срещу правителството. Амбициите му да възкреси „Белият лотос“, да свали императорския двор и да основе нова, своя династия се зародили след една случайна находка. Веднъж, в едно антикварно магазинче в столицата, той открил и купил стар ръкопис на Отшелника Хан. Ръкописът съдържал план на тайното подземие. Великият инквизитор открил този документ между книжата на Лиу, в неговата столична резиденция. В документа Отшелникът Хан пише, че възнамерява да построи подземно убежище за потомците си, което да им послужи в размирни времена. Споменава, че е решил да укрие там цялото си съкровище — двадесет сандъка със златни кюлчета, — да изкопае кладенец и да складира сушени хранителни продукти. Ръкописът завършва с чертеж на плочата с надписа, закриваща входа към криптата при олтара на будисткия параклис. Отшелникът Хан е добавил и забележка, в която изрично повелява тайната да се предава само между членовете на семейството Хан от баща на най-възрастен син.
Като е прочел всичко това, Лиу вероятно в началото е помислил, че то е само плод на старчески приумици. Но е решил, че може би си струва да посети къщата на Хан Юнхан, за да провери дали Отшелникът Хан наистина е изпълнил намеренията си. Лиу уредил нещата така, че Хан Юнхан да го покани на гости за няколко седмици. През това време разбрал, че Хан не знае нищо за намеренията, които е имал дядо му. Известна му е била само повелята на Отшелника Хан вратата на будисткия параклис да бъде винаги отворена и лампата в него винаги да свети. Хан приемал това като израз на преклонение от страна на своя прародител, но истинската цел на Отшелника, разбира се, е била неговите потомци да имат достъп до тайния вход по всяко време на деня и нощта, за да могат бързо да се укрият в случай на внезапно бедствие. Сигурно някоя нощ Лиу тайно е отишъл в параклиса. Тогава е открил, че криптата и всичко останало наистина съществува, точно според описанията на Отшелника. Лиу е разбрал, че внезапната кончина на стария Отшелник му е попречила да предаде тайната на най-възрастния си син, бащата на Хан Юнхан. Но печатарят е издал ръководството за шах точно както го е бил написал Отшелникът Хан, като е включил и последната страница със загадъчната шахматна задача. Само Лиу Фейпо и вероятно мъртвата танцьорка са знаели, че задачата не е нищо друго освен ключ към надписа в будисткия параклис.
— Отшелникът е бил изключително умен човек! — възкликна Тао Ган. — Издаването на шахматната задача в печатно ръководство е било гаранция, че ключът никога няма да се изгуби. От друга страна, човек, непосветен в тайната, не би могъл никога да разбере истинското значение на задачата!