Погледна през прозореца, но видя единствено светлините на терминала и осеяно със звезди небе, каквото не беше виждал от малък.
Емоциите го разкъсваха. Не беше сигурен дали се радва, че отново е тук, но щом слезе от самолета си спомни за темпото, с което се движеха нещата в Русия. Тук те бяха бавни, по-бавни и ако си достатъчно глупав да се оплакваш — още по-бавни. Чакаха близо два часа, докато проверят паспортите им, и Алекс осъзна колко много неща приема за даденост в Щатите. Въобразяваше ли си, или инспекторът се вгледа още по-дълго в паспорта му, когато видя името Карпенко? После трябваше да чакат още час, преди да освободят багажа им и най-сетне да могат да излязат.
Пушкин ги изведе от терминала, вдигна ръка и тутакси пет коли завиха рязко и спряха пред тях. Алекс и хората му гледаха невярващо, докато Пушкин избираше три от тях. «Всичко на четири колела в Ленинград е такси», обясни той.
— До «Астория» — каза на избраните шофьори. — И гледайте да не им вземете повече от рубла — добави, докато новите му сътрудници се качваха в чакащите коли.
— Но това е по-малко и от един долар — каза Алекс, когато Миша седна до него на задната седалка.
— Повече от достатъчно — отвърна той, докато колата потегляше към центъра на града.
Последва още едно дълго пътуване. Когато най-сетне се регистрираха в хотела, всички бяха изтощени.
— Наспете се добре — каза Джейк, — защото утре ви искам в най-добрата ви форма.
Сутринта се срещнаха на закуска и макар един-двама като че ли все още страдаха от часовата разлика, след двойни кафета и солидно количество кофеин в кръвта всички бяха готови за първите си задачи.
Джейк и Алекс потеглиха към «Комерсиална банка», за да се опитат да разберат дали ще могат да прехвърлят двайсет и пет милиона долара в Ленинград на момента. След снощния им опит на летището Алекс нямаше как да не бъде малко песимист. Дик Барет замина с Миша при завода на ЛГП в покрайнините на града, а Анди Харботъл отиде да се срещне с юристите на компанията, за да обсъдят договора за най-голямата и сложна сделка, с която се беше нагърбвал. Баща му смяташе, че около нея има твърде много неизяснени неща, за да бъде достоверна.
Анди вече беше подготвил първата чернова на договор, но все пак предупреди Алекс.
— Дори руснаците да подпишат, какво гарантира, че ще получим каквито и да било доходи? Това може и да е нова златна треска, но с нея вървят и каубои, а тези не са от нашите каубои.
Единствената статистика, която беше успял да потвърди, беше, че когато американец съди руснак в съветски съд, има четири процента шанс да спечели делото.
Екипът се събра отново в хотелската стая на Джейк в шест вечерта. Джейк и Алекс докладваха, че макар руските банки да са ошашавени от неотдавнашния обратен завой в политиката на правителството, ясно им било дадено да разберат, че чуждестранните инвеститори са добре дошли и трябва да бъдат окуражавани да се връщат отново и отново.
Барет потвърди, че всичко казано от Пушкин за предприятието е вярно, макар да имаше чувството, че има какво да се иска от мерките за безопасност. Алекс нито за момент не престана да си води бележки.
— А какъв им е балансът? — попита Джейк.
— Като че ли изобщо не разбират основните правила на модерната счетоводна практика — каза Мич Блейк. — Което не е изненадващо, тъй като икономиката им десетилетия наред е била ръководена от партийни парашутисти. Но въпреки това крайният резултат си остава най-добрият, който съм виждал.
— Добре, нека вляза за момент в ролята на адвокат на дявола — каза Алекс. — Каква е лошата страна?
— Могат да ни откраднат двайсетте и пет милиона — каза Анди Харботъл. — Но мисля, че е още рано да си събираме багажа.
По време на вечерята Алекс със задоволство забеляза, че хората му най-сетне се отпускат.
— Още ли смяташ да се срещаш с вуйчо си утре по обед? — попита Джейк.
— Разбира се. Надявам се, че ще успее да ми даде малко вътрешна информация как да се оправяме със сегашния режим.
— Знаеш ли от какво се нуждае тази страна? — каза Джейк, докато се мъчеше да нареже твърдата си пържола.