Усещаше потайните погледи, които му хвърляха другите пътници (в Русия всеки е шпионин). Покрай него минаваха познати места от младежките му години. И тогава си спомни, че след още две спирки ще стигне до централната гара, където линията свършваше.
Когато трамваят спря пред гара «Московская», Алекс слезе и тръгна предпазливо към входа, като се оглеждаше за хора в униформа и дори за такива, които просто стоят неподвижно. Щом стигна голямата арка, се скри в сенките с надеждата, че ще има няколко секунди спокойствие, за да измисли някакъв план.
— Търсите ли някого?
Алекс се обърна и видя слабо момче, което му се усмихваше.
— Колко? — попита Алекс.
— Десет долара.
— Къде?
— Имам място точно зад ъгъла. Ако се интересувате, последвайте ме.
Алекс кимна, но внимаваше да остава няколко крачки зад младежа, докато вървяха през полутъмната алея. Изведнъж момчето се вмъкна в занемарен жилищен блок отпреди войната, много подобен на онзи, в който беше израснал самият той. Алекс го последва по мръсните стъпала до третия етаж, където момчето отвори една врата и му даде знак да влезе.
То протегна ръка и Алекс му даде десет долара.
— Нещо специално ли желаете? — попита момчето, сякаш беше сервитьор, предлагащ менюто.
— Не. Просто се съблечи.
Момчето го погледна изненадано, но изпълни молбата на господина и се съблече по бельо. Алекс свали сакото, панталона и вратовръзката и навлече джинсите, но откри, че не може да закопчае горното копче.
— Имаш ли някакво яке?
Момчето се озадачи, но го отведе в спалнята си, отвори гардероба и се дръпна настрани. Алекс избра широк анцуг, вонящ на марихуана, и отказа предложената му бейзболна шапка на нюйоркските «Янки». Нямаше огледало да провери как изглежда, но със сигурност беше по-добре от костюма на «Брукс Брадърс».
— А сега слушай внимателно — каза Алекс и извади от портфейла си стодоларова банкнота. Момчето не можеше да откъсне поглед от парите. — Повече никаква работа за тази вечер. След като си тръгна, заключваш вратата и чакаш тук, докато не се върна. Тогава ще ти дам още една такава. — Размаха банкнотата пред лицето му. — Разбра ли?
— Да.
— Гледай да си тук, когато се върна.
— Дадено, тук ще съм.
Алекс му даде парите и без нито дума повече го остави по долни гащи и с вид на човек, спечелил от лотарията. Изчака, докато чу как ключът се завърта в ключалката, след което се спусна предпазливо по стълбите, излезе на улицата и се смеси с тълпата, вървяща към оживената гара. Но когато беше само на метри от входа, забеляза един милиционер, който оглеждаше бдително влизащите. Трудно можеше да се каже кого търси. Алекс се обърна и бавно закрачи към улицата — милиционерът очевидно не се интересуваше от хората, които излизат от гарата.
Видя едно движещо се към него такси и вдигна ръка, напълно забравил за случилото се на летището при пристигането му в Ленинград. Таксито, три други коли и една линейка незабавно отбиха, за да го качат. Алекс реши, че линейката е най-безопасна. Отвори вратата и седна на предната седалка при шофьора.
— Накъде? — попита младият мъж.
— Летището.
— Няма да ти излезе евтино.
Алекс извади още една стодоларова банкнота.
— Така бива — каза шофьорът, превключи на първа, направи обратен завой и набра скорост, без да обръща внимание на какофонията на протестиращите клаксони.
Алекс обмисли следващия си проблем. На летището със сигурност щеше да бъде рисковано като на гарата, но мислите му бяха прекъснати, когато видя милиционерска кола, спряна при една бариера на пътя. Двама милиционери проверяваха документите на шофьорите.
— Спри! — извика Алекс.
— Какъв е проблемът? — попита младият мъж, отби и спря.
— По-добре да не знаеш. Трябва да изчезна.
Шофьорът не коментира, но когато Алекс скочи, задната врата беше отворена и някаква ръка му даваше знак да се приближи. Той се качи и се озова при втори мъж в зелена униформа на парамедик, с протегната лява ръка. Алекс позна погледа и извади още една стодоларова банкнота.
— Кой те преследва?
— КГБ — каза Алекс, като ясно си даваше сметка, че има шанс петдесет на петдесет човекът или да ги ненавижда, или да работи за тях.
— Лягай — каза парамедикът и посочи носилката. Алекс се подчини и бързо беше завит с одеяло. Мъжът се обърна към шофьора. — Пускай сирената, Леонид, и настъпи газта.