— Чудесно е да се върнеш у дома — каза той, докато се настаняваше на задната седалка на лимузината. — Няма да повярваш какво ми се случи, Памела, и какъв късмет извадих, че успях да се измъкна.
— Чух част от историята, господин председател, но с нетърпение очаквам да чуя и вашата версия.
— Значи са ти казали за майор Поляков и мутрите му от КГБ, които ме чакаха в ресторанта на хотела?
— Да не би да става дума за същия полковник Поляков, който умрял преди година? — невинно попита г-ца Робинс.
— Умрял ли? — втрещи се Алекс. — Тогава кой беше онзи в ресторанта с двамата от КГБ?
— Сляп мъж с брат си и един приятел. Били на някаква конференция в Ленинград. Джейк тъкмо искал да ви каже, че е видял белия му бастун, но междувременно вие вече сте били офейкали.
— Но белегът…? Не може да се сбърка с нищо друго.
— Родилно петно.
— Но те влязоха с взлом в стаята ми… Чух го да вика: «Ето го!».
— Бил е нощният портиер. И не е влязъл с взлом в стаята ви, защото е имал ключ. Джейк е стоял зад него и е успял да ви идентифицира.
— Но някой ме гонеше и едва успях да скоча навреме в трамвая.
— Дик Барет каза, че нямал представа, че можете да тичате толкова бързо…
— А линейката, бариерата на пътя, да не говорим…
— С нетърпение очаквам да чуя всичко за линейката, за бариерата на пътя и защо не сте се качили на собствения си самолет, където сте щели да намерите съобщение, обясняващо всичко — каза г-ца Робинс, докато лимузината завиваше и минаваше през портал с надпис «Служебен вход». — Но това ще трябва да почака, докато се върнете.
— Къде отиваме?
— Не ние, господин председател, само вие. Джейк се обади рано сутринта да каже, че е приключил сделката с господин Пушкин, но имало проблем, защото сте казали на директора на «Комерсиална банка» в Ленинград, че договорът няма да е валиден без вашия подпис.
Лимузината спря до стълбата на частния самолет на банката, който очакваше единствения си пътник.
— Приятен полет, господин председател — каза г-ца Робинс.
Пета част
41.
Саша
Лондон, 1994
— Ред! Ред! — призова говорителят. — Въпроси към министъра на външните работи. Мистър Саша Карпенко.
Саша бавно се изправи от мястото си на първия ред на опозицията.
— Може ли външният министър да потвърди, че Великобритания най-сетне ще подпише Петия протокол от Женевската конвенция, тъй като ние сме единствената европейска страна, която не го е направила досега?
Мистър Дъглас Хърд стана да отговори на въпроса, но в същото време се появи квестор и даде някаква бележка на дежурния организатор на лейбъристите. Той я прочете, след което я пусна по редицата до министъра в сянка. Саша разгъна листчето, прочете съобщението, веднага стана и тръгна неспокойно покрай първия ред, като понякога настъпваше колегите си — също като човек, на когото му се налага да излезе от пълен киносалон по средата на филма. Спря да обясни на говорителя причината за действията си. Говорителят се усмихна.
— Като говорим за ред — обади се външният министър и скочи на крака, — не би ли трябвало уважаемият депутат да бъде поне така любезен да остане и да изслуша отговора на собствения си въпрос?
— Да, да! — извикаха неколцина членове от страната на мнозинството.
— Не и в този случай — отвърна говорителят без други обяснения.
Депутатите от двете страни се разшумяха, зачудени какво е накарало Саша така внезапно да напусне залата.
— Въпрос номер две — каза говорителят и се усмихна на себе си.
Когато Саша стигна до изхода, портиерът попита:
— Такси, сър?
— Не, благодаря — отвърна Саша, който вече беше решил да тича чак до «Сейнт Томас», вместо да чака такси, което трябваше да направи кръг по площада и да се надпреварва с десетина светофара, докато стигне до болницата. Беше останал без дъх, когато стигна средата на Уестминстърския мост, след като се беше провирал между въоръжени с фотоапарати туристи. С всяка следваща крачка болезнено си даваше сметка колко си е позволил да се отпусне през годините.
След раждането на дъщеря им Чарли беше направила два аборта и д-р Радли им беше казал, че това може да е последният им шанс за още едно дете.
Когато стигна южния край на моста, Саша изтича надолу по стълбите и продължи покрай Темза, докато не стигна до болницата. Не попита жената на рецепцията в коя стая е жена му, защото и двамата бяха посетили д-р Радли предишната седмица. Мина покрай пълния асансьор и продължи нагоре по стълбите към родилното отделение. Този път спря на рецепцията, за да каже името си на дежурната сестра. Тя затърси в компютъра, докато той се мъчеше да си поеме дъх.