— Добър ден, мистър Карпенко. Бихте ли ме последвали?
И го поведе по стълбището покрай портретите на бившите премиери. Джон Мейджър вече беше заел мястото си между тях.
Когато стигнаха първата врата, младата жена спря, почука леко, отвори и се дръпна настрани. Саша влезе и завари премиера седнал срещу празен стол, на който като че ли вече бяха седели няколко души. Зад него седеше секретарка с химикалка в ръка.
— Сигурен съм, че не сте особено изненадан — каза премиерът, след като Саша седна, — но бих искал да се присъедините към Робин във Външно като негов заместник-министър. Надявам се, че ще можете да приемете предложението ми.
— За мен е чест — каза Саша. — И удоволствие да служа в първата ви администрация.
— Освен това бих искал да ме държите в течение за ставащото в Русия, особено ако личното ви положение се промени — продължи премиерът.
— Личното ми положение ли, господин премиер?
— Посланикът ни в Москва ми каза, че ако решите да се върнете в Русия и да се кандидатирате срещу Елцин, ще спечелите с по-голямо мнозинство, отколкото аз изкарах на изборите. Случи ли се това, аз ще съм онзи, който ще се опитва да си уреди среща с вас.
— Но мандатът на Елцин изтича след три години.
— Да, но социологическите проучвания показват, че процентът му на одобрение е едноцифрено число и продължава да пада.
— Социологическите проучвания нямат значение, господин премиер. В Русия е важно колко бюлетини попадат в урните, кой ги слага там и най-вече кой ги брои.
— Дотук с тяхната гласност — каза Блеър. — Но имам чувството, че времето ви може и да дойде, Саша. Така че ме дръжте в течение, а дотогава успех на новата работа.
Секретарката се наведе и прошепна нещо в ухото на премиера. На Саша не му беше необходимо да му казват, че срещата е приключила, и се канеше да си тръгне, когато премиерът добави:
— Името ви също е в списъка на онези, които ще бъдат поканени в Тайния съвет.
— Благодаря, господин премиер — каза Саша и двамата си стиснаха ръцете.
Когато излезе от кабинета на премиера, Саша завари същата млада жена да го чака в коридора.
— Ако ме последвате, господин министър, отвън ви чака кола, която да ви откара до Външно министерство.
Денис Хийли му беше казал веднъж, че човек никога не забравя първия, който го е нарекъл министър. Но че само след седмица имаш чувството, че това е малкото ти име.
Докато излизаше от Номер 10, Саша се размина с влизащия Крис Смит и се зачуди какво ли място ще бъде предложено на него. Стъпи на тротоара и някакъв як мъж, който спокойно можеше да е нападател на местен отбор по ръгби, се представи.
— Добър ден, господин министър, аз съм Артър и съм вашият шофьор.
И отвори задната врата на чакащата кола.
— Предпочитам да седна отпред — каза Саша.
— Боя се, че не може, сър. Съображения за сигурност.
Саша се качи отзад. Неволно се зачуди за какво изобщо му е кола — Външно министерство беше само на няколкостотин метра. «Съображения за сигурност» — отново му обясни Артър.
— Мога ли да се обадя по телефон?
— Апаратът е в облегалката за ръка, господин министър. Просто вдигнете слушалката и веднага ще се свържете с телефонната централа на Външно. Кажете им кого търсите и ще ви свържат на мига.
— Ако им дам номера, нали?
— Това няма да е необходимо, сър.
Саша повдигна облегалката и взе слушалката.
— Добър ден, господин министър — каза нечий глас. — С какво мога да ви помогна?
— Бих искал да говоря с жена си.
— Разбира се, сър, свързвам ви.
Фиона веднъж му беше казала, че е нужно малко време да свикнеш с внезапната промяна в стандарта, след като минеш от опозиция в мнозинство.
— Ало? — обади се гласът от другата страна на линията.
— Добър ден, обажда се Саша Карпенко, министър на Нейно Величество във Външно министерство.
Изчака Чарли да избухне в смях.
— Съжалявам, господин министър — каза гласът, — но жена ви в момента я няма. Ще й предам, че сте я търсили.
— Много се извинявам… — започна Саша, но връзката вече беше прекъснала.
— Току-що направих първия си гаф, Артър.
— И съм сигурен, че няма да е последният. Но трябва да призная, че сте първият, който успя да го направи още преди да е стигнал до министерството.
43.
Алекс
Бостън и Давос, 1999
Заседанието на борда вървеше достатъчно гладко, докато Джейк не премина към последната точка от дневния ред — «Други».