— Какво иска Ивлин? — попита председателят, зяпнал невярващо главния си изпълнителен директор.
— Да продаде своите петдесет процента в банката. Предлага ги първо на нас.
— Колко биха стрували акциите й на пазара? — попита Боб Ъндъруд.
— Четиристотин, може би петстотин милиона.
— А колко иска тя за тях? — попита Мич Блейк.
— Един милиард.
Събралите се мъже, които бяха в състояние да играят покер часове наред, без и един мускул на лицето им да трепне, ахнаха от изненада.
— Ивлин много добре осъзнава, че докато притежава петдесет процента от банката, все едно е опряла пистолет в главата ни.
— Което означава, че спокойно може да дръпне и спусъка — каза Алекс. — Защото ние не разполагаме с такива пари.
— Както каза веднъж Джордж Сорос, ако държиш петдесет и един процента от компания, ти си й господар, а ако притежаваш четирийсет и девет или по-малко, си слуга.
— Някой да има идеи? — попита Алекс и огледа събралите се.
— Да я убием — каза Боб Ъндъруд.
— Това няма да реши проблема — прозаично рече Джейк. — Защото съпругът й Тод Халидей ще я наследи и ще трябва да си имаме работа с него.
— Можем да обявим, че блъфира — каза Ъндъруд. — И тя скоро ще открие, че никой няма да поиска да плати подобна нелепа сума за акциите й.
— Не бих бил толкова сигурен в това — каза Джейк. — Бостънската банка с удоволствие би сложила ръка на руското ни портфолио, което бие всичките ни конкуренти, и подозирам, че ще са готови да й платят много над исканата цена.
— Защо просто не игнорираме тази проклетница? Може пък и да се разкара — предложи Блейк.
— Тя вече е предвидила това и е решила да паркира танковете си в предния ни двор — каза Джейк.
— И какво смята да използва като муниции? — попита Алекс.
— Правилника на компанията.
— Кой член по-точно? — попита Анди Харботъл, който си мислеше, че го знае наизуст.
— Деветдесет и втори.
Членовете на борда зачакаха, докато Харботъл прелисти опърпаната книга в кожена подвързия. Когато стигна до търсения член, той го прочете на глас:
— Ако акционер или група акционери притежават петдесет или повече процента от акциите на компанията, те имат право да задържат всякакви решения на борда за шест месеца.
— Изброила е единайсет решения от миналата година, които възнамерява да оспори — каза Джейк. — Подобен ход ще блокира банката за половин година и тя казва, че ако не изкупим акциите й, ще дойде на годишната среща на акционерите другия месец и ще отправи заплахата си лично.
— Кой я е подучил на това? — зачуди се Ъндъруд.
— Лично аз залагам на Акройд — каза Джейк. — Но тъй като има криминално досие, той не би рискувал да вдигне глава над парапета. Така че ще се наложи да си имаме работа лично с Ивлин.
— Но предвид отношенията й с Акройд в миналото защо не й предложим четиристотин хиляди и да видим как ще отговори? — каза Ъндъруд.
— Можем да опитаме — съгласи се Джейк. — Но все пак имам ли някакви граници за маневриране?
— Шестстотин, като дори това е прекалено — каза Алекс.
— Мисля, че като борд трябва да приемем, че ще изпълни заплахата си — каза Джейк. — В този случай Акройд ще я посъветва да продаде акциите си на Бостънската банка за седемстотин милиона.
— Тази трябва да бъде обесена на първия стълб, както се е случило с много от английските й предци — каза Ъндъруд.
— Мен трябва да обесят — каза Алекс. — Не забравяйте, че навремето ми предложи нейните петдесет процента за един милион, а аз й отказах.
— Бичувана и разчленена — продължи Ъндъруд.
— Засега не — каза Джейк. — Все още имаме един коз в ръкава си.
— Честито — каза Ана. — Винаги е чудесно да бъдеш признат от равните ти.
— Благодаря — каза Алекс. — Особено като се има предвид, че в Давос ще присъстват всички играчи, които имат реална роля във финансовия свят.
— За какво ще говориш?
— За ролята на Русия в новия световен ред. Единственият проблем е, че срещата едва ли можеше да се състои в по-неподходящо за банката време.
— Ивлин пак ли създава проблеми?
— Заплашва да хвърли бомба на годишната среща на акционерите, ако не се съгласим с нелепите й искания.
— Защо не отменим уикенда в Лондон? Така ще можем да отлетим направо за Давос.
— Не, и двамата имаме нужда от почивка, а ти от месеци очакваш това пътуване.
— От години — каза Ана. — Откакто господин Розентал ми каза, че никога няма да разбера значението на английския акварел, докато не видя картините на Търнър в Тейт.