— Поздравления, смахнати деца — казах. — Сега мога ли да си тръгвам?
— Не още, здравеняко — отвърна Соломон и двамата седнаха отново. Той впери в мен директен, убийствено сериозен поглед. — Джейк, приятелю, искам да ми бъдеш кум.
За момент замълчах. Сега вече наистина имах нужда от онази кана алкохол и някоя горчиво-сладка кънтри песен за прашни пътища и разбити сърца.
— Хайде, Джейк, какво казваш? — настоя той.
— Ще трябва ли да вдигам тост? Не ме бива по веселието и оптимизма.
— Добре, ще го наречем заключителна пледоария и ще се справиш.
— Нали няма сами да си пишете брачната клетва? „Любовта долетя през прозореца ми на крилата на морска чайка“?
— По-скоро истината — каза Виктория. — Срещнахме се в затворническа килия, след като ни задържаха за неуважение към съда.
— Сигурни ли сте? — попитах. — Не за брака. Дали искате да съм ви кум.
— Стига, Джейк — каза Виктория. — Може и да се шегуваше, когато каза, че сме най-добри приятели завинаги. Обаче ние, тримата? Е, ще бъдем това.
Отпуснах се на стола. Не че съм асоциален. Обаче понеже съм от разбито семейство, изпитвам неловкост, когато хората празнуват. Празнични вечери, сбирки, сватби? Не е за мен. Може би тези радостни срещи ми напомнят какво съм пропуснал.
Соломон и Лорд ми подаваха ръка, но аз се чувствах неспособен да откликна. Близостта с други хора, истинското приятелство — всичко това винаги ми е убягвало.
— Е, какво казваш, Джейк? — попита Соломон.
Оставих въпроса да виси във въздуха известно време, после казах:
— Наистина усетих Виктория, докато работехме по делото ти.
— Е, и?
— Имаш страшно умна годеница.
— Знам, приятел.
— И невероятна жена.
— И това го знам.
— Ако някога я нараниш по някакъв начин, ще ти счупя главата.
— Не се тревожи, Ласитър. В играта ли си, или не? Ще ни станеш ли кум?
Пак не отговорих. Тогава, без повод — поне без повод, за който можех да се досетя, — Виктория каза:
— Винаги сме искали деца.
— Така е — съгласи се Соломон.
Впери в мен още един сериозен поглед. Ако някога кардиологът ми ме погледне така, ще се погрижа да си оправя завещанието. Сега пък какво?
— Ако имаме момче — каза той, — ще ни дадеш ли позволение?
— За какво?
— Да го кръстим Джейк, разбира се.
Соломон напредваше твърде бързо за мен. Последните няколко месеца бяхме прекарали в спорове и взаимни обиди. Сега искаше от мен да му нося пръстена и да обезсмърти името ми в потомството си. Как да кажеш „не“ на такова нещо?
— Е, какво ще отговориш, Джейк? — настоя Виктория.
Изправих гръб. Понякога просто трябва да затегнеш каишката на шлема си и да полетиш с пълна скорост напред.
— Наистина трябва да се прибера вкъщи — казах. По лицата им пробяга разочарование. — Преди да тръгна обаче трябва да изпием още по едно.
— Защо? — попитаха двамата едновременно.
— Налага се да репетирам сватбения тост.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
Читателите често питат: „Откъде черпиш идеите си?“
Понякога ги крада от вестникарските заглавия. Неотдавна един репортаж в „Маями Хералд“ хвана окото ми: „Проливат се сълзи заради осъдителни присъди във федерално дело срещу „бардами“ в Маями“.
Подзаглавието гласеше: „Федерален съдия отсъжда незабавно задържане на трима собственици на бар, роднини в залата пищят пронизително“.
Бардами. Федерални обвинения. Пищящи роднини. Всичко това е музика в ушите на романиста. Прочетох няколко хиляди страници съдебни протоколи и открих съкровищница от драма, хумор и шикалкавене. Погледнете показанията на момиче от бара, дошло от Русия, казва се Юлия:
В: Насърчавахте ли мъжете, които идваха в клуба, да пият?
О: Опитвах да ги напия възможно повече.
В: Защо го правехте?
О: Защото трезв мъж никога няма да похарчи толкова пари, колкото пиян.
В: Плащаха ли мъжете по няколко хиляди долара за една-единствена бутилка евтино шампанско?
О: Мислеха за момичетата в бара, не за разписките от кредитните им карти.
В: Предлагахте ли на тези мъже секс?
О: Не, защото не съм проститутка, но им давах надежди.
В: Като сваляхте циповете на панталоните им?
О: Да. Докосвахме ги, целувахме ги, каквото ви дойде наум.
В: Давахте им надежди, че ще правят секс с вас?
О: Цялото ми поведение водеше натам.