Соломон е живак, вечно в движение, и непрекъснато дрънка. Около един и осемдесет, с тъмна коса, която обикновено има нужда от оформяне. Тежи колкото единия ми бут, но иначе е жилав. Виждал съм го да бяга за разгрявка и поддържа завидно темпо. В съда тормози свидетелите, досажда на адвокатите, прекъсва съдиите. Документите му винаги са същински хаос и си е жива досада да се занимаваш с него. Обича показността и прекалява според моите разбирания, а аз не съм точно от стеснителните хора.
Един ден в кафето на съдебната палата седнах при Соломон и още няколко адвокати, за да обядваме. Той дрънкаше за „Законите на Соломон“ — правилата, които измислил, за да се подиграе на системата.
— Ако фактите не съответстват на закона, изкриви фактите — казваше Соломон и пълнеше устата си с патладжан с пармезан.
Всички се смееха. С изключение на мен. Когато бях млад адвокат, представлявах един стар музикант, Кадилак Джонсън, чиято песен беше открадната от млад и буен хип-хоп изпълнител. Претенциите за авторство не бяха много ясни и документите бяха загубени, но усещах в стомаха си, че той е написал песента преди няколко десетилетия.
„Това е трудно дело, може би невъзможно“, каза ми Кадилак.
„Ако е справедливо, няма невъзможно дело“, отговорих.
Оттогава опитвам да живея с този принцип. Проблемът е там, че все по-трудно попадаш на справедливи каузи. И, да, спечелих на Кадилак купчина пари за пенсионирането му, без да изкривявам фактите, макар и да извадих другия тип от играта.
За първи път забелязах Виктория Лорд в съда и това, което ми направи впечатление, беше стойката й. Висока стройна блондинка, която стоеше много изправена и говореше с тиха увереност и авторитет. Ушити по поръчка костюми и вид на патриций. На масата пред нея всичко беше подредено и систематизирано в папки с различни цветове, в които, сигурен съм, документите бяха сложени по азбучен ред и нашарени с цветни маркери. Много организирана жена. Истинска професионалистка, макар да беше млада. Може би прекалено усърдна за разбиранията ми. Може и да греша, но май беше от онези, които все бягат от глутена, занимават се с йога, ядат органична храна и са луди на тема екология. Тип Гуинет Полтроу, която би кръстила дъщеря си Ябълка или нещо такова.
Соломон и Лорд наистина са различни, но, както казват хората, противоположностите се привличат. Поради някаква причина — може би защото внасят в съдебната зала различни качества — двамата са адски добър съдебен екип.
Между 17-о авеню и входа на 1-95 трафикът започна да пълзи. На средната лента се търкаляше матрак. Типично. Поне не беше запален. Оказах се зад кален стар шевролет, който бълваше смърдящ на изгоряло масло дим. Номерът му беше невалиден и бих се хванал на стотачка, че шофьорът няма нито книжка, нито застраховка. Промуших възголямото елдорадо на лявата лента и засякох млад тип с бяло порше. Той скочи върху клаксона и видях в огледалото как ми показва среден пръст.
„О, върви на майната си, момче с порше. Заедно с дизайнерските ти слънчеви очила“.
Писнало ми е от Маями. От дълго време се чувствам не на място — човек, който си пада по бира и бургери, попаднал в света на гъшия пастет и шардонето.
Преди няколко седмици ми се обади Кларънс Уошингтън — стар съотборник от „Долфинс“. След като престана да играе, стана магистър и защити докторат в областта на образованието. И това го направи хлапе, израснало с програмите за бедни. Изпитвам дълбоко уважение към Кларънс. Сега е директор на училище за момчета някъде сред зелените хълмове на Върмонт. И си мислех, че го познавам, докато не хвърли кег за бира от балкона на седмия етаж в хотелския плувен басейн долу. Заедно с една от мажоретките на „Долфинс“.
Както и да е, Кларънс каза, че му трябвал нов треньор по футбол. Старият се бе пенсионирал след сто години, както изглеждаше. Явно не е много трудно да тренираш банда разглезени бели момчета, които играят срещу други от тяхното тесто. Няма значение дали побеждаваш, стига екипите да не са прекалено изцапани и коктейлите на родителите им да са студени. И обличаш анцуг само когато работиш с каймака на училището за гръдните мускули.
Докато се промъквах към смърдящия областен арест в задръстването, сред ревящи клаксони и близо тридесет и шест градуса жега навън, в главата ми се въртеше Върмонт.
„Стив Соломон, може и да не го знаеш, но ти ще си повратната точка. Ако се окажеш лъжлива отрепка и убиец, зарязвам всичко и заминавам на север.
Зелени хълмове. Есенни листа. Малки квартални заведения“.
След още половин час слязох от магистралата на 12-о авеню и оставих тридесетгодишния си кабриолет, с вдигнат покрив, на открит паркинг.