— Щатът призовава Надя Делова.
56
„Бум! Право в главата!“
— „Гучи“! Нокаут! — прошепна Виктория на масата на защитата.
Имаше предвид тоалета, с който се появи Надя Делова. Мина през прохода между седалките, отвори люлеещата се вратичка и се насочи към свидетелската банка. Пепелявосив костюм на тънки райета, бяла блуза с папийонка, черни обувки с петсантиметрови токчета. По лицето й нямаше грим, косата й беше прибрана на тила, на кок.
Ако беше кастинг за роля на библиотекарка, сигурно щеше да получи пълно одобрение. Не че можех да се оплаквам. Веднъж накарах мой клиент, обвинен в организиране на финансова пирамида, да си поръча докторска степен по богословие по пощата. След това съвестта ми беше чиста, когато на делото му сложих свещеническа яка. Тъй като не допуснах да даде показания, обвинението не получи шанс да го разпита за облеклото му, но прокурорът трепваше всеки път, когато го наричах „преподобни Слокъм“.
Видях Джералд Хостетлер седнал на първия ред на балкона. Беше прехапал долната си устна, докато гледаше как жената, която обича, полага клетва да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината.
След въвеждащите въпроси Пинчър мъдро обезвреди основните възможни пунктове, по които можех да го атакувам, преди да имам шанс да взема думата. Накара Надя да признае, че е излъгала, за да влезе в страната, че е внесла незаконно диаманти, че е работела като бардама, че е била осъждана за дребни престъпления в Европа, че е откраднала диамантите от сейфа на Горев и че след стрелбата и грабежа е избягала в Пенсилвания.
— Какво се случи с тези диаманти? — попита Пинчър след това.
— Върнах ги на американските власти, като част от сделката ми — отговори тя с чаровния си руски акцент.
В най-широк смисъл това беше истина. По-точно обаче диамантите бяха намерени от федералните полицаи скрити в чекмедже при претърсването на къщата на Хостетлер. Малко муниции за кръстосания разпит.
— Разкажете на съдебните заседатели за сделката, както я наричате.
— Дадох показания пред голямото жури срещу контрабандист на име Бени Коен и правителството свали всички обвинения.
— Какви инструкции ви дадоха федералните прокурори?
— Само една. Да кажа истината.
— Направихте ли го?
— Изцяло.
— И в резултат на правдивите ви показания преди няколко дни господин Коен беше обвинен в множество федерални престъпления, нали така?
— Така ми казаха. Също и братът на Николай Горев, Алекс.
— Така. В този случай какви договорки имате с моята служба?
— Давам показания. Обвиненията срещу мен падат.
— При какво провизо?
— Про…?
— Какви инструкции ви дадох?
— Същите. Казвам истината и всичко ще е наред.
Пинчър се обърна с гръб към заседателите, погледна ме и пусна дразнещата си усмивчица. После преведе Надя през „въпросния ден“, както сам той се изрази. Започна с телевизионната реклама на Соломон, която Надя видяла, на която е облечен с каубойски дрехи и размахва два револвера. За да подчертае аргумента си, Пинчър пусна запис на рекламата за съдебните заседатели.
Следва Соломон, в пълния му блясък, който стреля по някаква надуваема кукла. И баритонов глас казва напевно: „Ако ви е нужен адвокат, защо не наемете добър стрелец?“
Соломон не изглеждаше опасен — както на Пинчър му се искаше заседателите да смятат, — а идиотски. Все пак щях да съм по-добре, ако не се бе появил видеозаписът, на който стреляше с револвери, с двете ръце.
След като записът свърши, Пинчър каза:
— Сега да отидем в кабинета на Николай Горев…
Веднъж казах на свидетел нещо такова: „Сега да те върна към местопрестъплението…“ Свидетелят, който не беше най-ярката крушка в полилея, стана и каза: „Добре, да тръгваме“.
— Ако обичате, разкажете на съдебните заседатели какво се случи в кабинета — продължи Пинчър.
Надя разказа как Соломон поискал паспорта и парите й от Горев и той отказал да ги даде. Как Соломон заплашил да го съди, а Горев отвърнал, че щял да си избърше задника с документите.
— Тогава сгреших — каза Надя. — Използвах думи, които чух от федералния прокурор. Пране на пари, изнудване, банкови измами. Видях как Николай стана подозрителен.
— Какво каза той?
— Обвини ме, че нося микрофон. Казах му, че не нося. Че работя само за него, не за властите.
— Вярно ли беше това?
— Не. Носех микрофон, който ми сложиха.
— И този микрофон… записът… какво стана с него?