— Унищожих го. Съжалявам.
— Жалко. Какво се случи после?
— Тогава Николай извади пистолет и ни каза да се съблечем.
Пинчър отвори уста, за да зададе следващия си въпрос, но замръзна на място, сякаш улучен от парализиращ пистолет в научнофантастичен филм.
След малко каза:
— Съжалявам, госпожице Делова. За момент ми се стори, че казахте, че господин Горев е извадил пистолет.
— От чекмеджето на бюрото. Берета. Виждала съм го много пъти. Тогава обаче за първи път го насочи към мен.
— Така, госпожице Делова, спомняте ли си, че дадохте показания в кабинета ми?
— Да. Дадох.
— Не ми ли казахте тогава, че господин Горев не е имал пистолет?
— Възразявам! Колегата едновременно насочва свидетеля си и опитва да го опровергае.
Докъде, по дяволите, щеше да стигне Надя? Нямах представа и очевидно Пинчър също нямаше. Просто обожавах последния й отговор и ми се щеше да не влезе в противоречие с него. Разбира се, че лъжеше. Но не беше моя свидетелка и не ми пукаше. Защо да ми пука? Тя се опитваше да ни помогне.
— Приема се — обяви съдия Дакуърт.
Пинчър, опитен професионалист, остана спокоен. Никакви увиснали челюсти и трепкащи мигли. Мога да се обзаложа, че кръвното му налягане не се повиши и с една единица.
— Добре, госпожице Делова, кажете ни какво се случи след това и да видим докъде ще стигнем.
— Казах на Николай, че си тръгвам, че може да забрави паспорта и парите ми, обаче той насочи пистолета и каза: „Hem! Сядай!“ Заплаши ме. Каза, че ако някой от нас двамата носи микрофон, ще ни убие и двамата. Господин Соломон отговори, че не работи за властите, и започна да си разкопчава ризата, за да покаже, че няма микрофон. Докато Николай гледаше него, аз извадих пистолета от моята чанта. Николай трябва да ме е видял, защото веднага пак насочи пистолета към мене и аз го застрелях. Бум! Право в главата.
Залата се смълча. Обаче това беше тишината на биещите камбани. Поне в моя ум започнаха да кънтят оглушителни камбани, също и малки звънчета и всевъзможни хлопатари. Дали пък не беше от мениера и шума в ушите?
Включих ума си на бързо пренавиване назад. Видях отново показанията на Надя Делова. Изглеждаше и звучеше убедително. И защо не? Беше завършена актриса. Колко мъже беше убедила, че са секси и неустоими, докато ги беше ограбвала?
Бог да те благослови, Надя Делова!
Сега трябваше да дам светкавично назад, със задна ножица, в края на играта. Вместо да нападам Надя, трябваше да я защитавам.
Единственият звук в съдебната зала беше шумоленето на климатика. И, да — Соломон до мен дишаше задъхано. Току-що беше чул основният свидетел на обвинението да подкрепя неговата защитна теза и всеки момент можеше да припадне.
След като събра мислите си — вероятно се бяха люшкали между ужаса и гнева, — Пинчър, солиден като седемдесеттонен боен кораб, попита:
— Госпожице Делова, спомняте ли си, че положихте клетва да говорите истината?
— Да, преди няколко минути.
— И спомняте ли си уговорката с щата Флорида?
— Същата работа. Да казвам истината.
— И макар че не можете да бъдете съдена за убийството на Николай Горев или кражбата на негова собственост, все още може да бъдете съдена за лъжесвидетелство. Това ви е известно, нали?
Надя кимна.
— Казахте ми го много пъти. Пет години затвор за едно невярно показание. Десет за две. И така нататък. И затова казвам истината.
— Някой обеща ли ви нещо срещу показанията ви днес?
— Само вие. Имунитет.
— Добре. Някой заплаши ли ви?
— Пак само вие. Затвор, ако лъжа. Обаче казвам истината, значи няма проблем.
Все още невъзмутим, Пинчър се обърна към съдията:
— Ваша чест, искам позволение да третирам госпожица Делова като недобронамерен свидетел.
— Възразявам! — Скочих от стола си толкова бързо, че едва не скъсах отново хрущялите на коляното си.
— В кабинета ми, всички вие — нареди съдията. — Обявявам почивка.
57
Недобронамерен свидетел
Кабинетът на съдия Дакуърт беше тъмен и хладен. От едната страна на бюрото й имаше американско знаме, а от другата — американско армейско знаме до макет на оръдие от времето на Революцията с лозунг: „Това ще защитим“. Иначе беше типичен кабинет на съдия, заедно с миризмата на стара напукана кожена тапицерия и рафтове с юридически книги, станали ненужни заради интернет.
Събрахме се около бюрото на съдията. Пинчър и един от помощниците му. Виктория, Соломон и аз. Плюс съдебната стенографка, готова да запише всичко на малката си машинка.